Тя го изгледа подозрително.
— Защо сте толкова загрижен за състоянието ми?
Очите му искряха.
— Всичко, което те засяга, е много важно за мен, Сейдри.
Тя пое шумно въздух.
— Ти ми принадлежиш — продължи меко той. — А аз пазя онова, което е мое.
Сейдри предположи, че той намекваше за статута й на крепостна. Значи Алис бе разпространила лъжата. Всъщност той нямаше причини да се съмнява в положението й.
— Аз не съм крепостна.
— Нима ще отречеш, че си дете на майка си?
— Не, разбира се, че не!
— Тогава си част от Елфгар, следователно ми принадлежиш. Повтарям: къде е твоето място, Сейдри?
Тя стисна ръце в юмруци, за да не загуби самообладание. Какво я беше грижа какво си мислеше той? Беше й все едно какво беше мнението му за нея, за каква я смяташе. Това положение нямаше да продължи още дълго. Той не можеше да остане господар на Елфгар. Братята й щяха по-скоро да умрат, отколкото да предоставят бащиния си имот на норманина. Не, тя трябваше да бъде търпелива и да изчака, докато това свърши. Докато норманинът бъде победен и се оттегли — или загине от мечовете на братята й.
Изведнъж я втресе.
— Отивам да видя Тилди. Може би има нужда от мен.
— След онова, което ти наговори вчера? След всички обиди, които трябваше да чуеш, днес отиваш при нея, сякаш нищо не е било? — попита невярващо той.
— Тя имаше силни болки и не знаеше какво говори.
— Ти имаш голямо сърце, Сейдри.
— Нима ми забранявате да я посетя?
— Не, иди спокойно. Но не се измъчвай, ако отново започне да те ругае. — В гласа му имаше недвусмислено предупреждение. — Ние с теб знаем истината. Това е достатъчно.
— Толкова ли сте сигурен в тази истина? — чу се да пита Сейдри.
Мъжът се усмихна. Сините му очи спряха върху устните й, след малко продължиха към гърдите и талията.
— Ти имаш силата на изкусителка, момиче. Властта, която жената упражнява върху мъжа, е стара като езическите богове.
Тя не можеше да откъсне поглед от лицето му, чувственият тъмен глас я омагьосваше. Странно усещане за щастие я прониза от главата до връхчетата на пръстите. Едва успя да овладее гласа си.
— Аз не съм изкусителка.
— Така ли? — засмя се той. — Тогава си вещица. Защото аз съм омагьосан от теб, и ти го знаеш много добре.
Сейдри скръсти ръце пред гърдите.
— Не — отговори възбудено тя, — не! Вие сте само роб на похотта си. Освен това ще се ожените за сестра ми.
Усмивката му угасна. Очите станаха корави и безмилостни.
— Ако бях роб на похотта си, сега щях да те просна на земята като слугиня и да те взема пред очите на всички.
Сейдри се изчерви до корените на косите.
— Но ще се оженя за сестра ти след по-малко от две седмици.
— Това няма да стане! — изсъска ядно тя.
— Не можеш да ми попречиш — отговори спокойно той. — Не си толкова силна.
Гневни сълзи запариха в очите й.
— Разбира се, че ще ви попреча, норманино! Но не, както си мислите — със силата си на изкусителка. Лъжете се, като смятате, че ви искам за себе си. За мен е важно да защитя Елфгар — от вас! Предпочитам да умра, но да не доживея деня, в който ще станете истински господар на Елфгар!
— Ти си все още жива, Сейдри — отговори студено той. — А аз вече съм господар на Елфгар. Затова си избий от главата всяка мисъл за предателство. Предупреждавам те.
— Мога ли вече да си вървя… милорд? — попита подигравателно тя, но гласът й беше така натежал от сълзи, че подигравката остана без въздействие.
Ролф потисна гнева си.
— Върви, преди да съм се поддал на желанието и да съм задоволил похотта си пред очите на цял Елфгар. И не забравяй какво ти казах.
Сейдри преглътна острия отговор, обърна се рязко и хукна надолу по пътеката. Ролф стоя дълго загледан след нея.
16
— Как се чувстваш, Тилди?
Слугинята, която хранеше кокошките зад колибата, вдигна глава. Двете жени се погледнаха смутено.
— Толкова съжалявам, Тилди. Опитах всичко, но… — обясни колебливо Сейдри.
Очите на Тилди се напълниха със сълзи.
— Знам. И аз съжалявам, че ти наговорих онези отвратителни неща. Не мисля това, Сейдри, наистина не го мисля.
Значи не мислиш по този начин, каза си горчиво Сейдри, но въпреки това ми хвърли в лицето тези грозни обиди. Как можа? Но тя запази тези мисли за себе си и се усмихна тъжно. До вчера двете вероятно щяха да се прегърнат сърдечно и да забравят случилото се, но сега между тях се издигаше невидима стена.
— Как се чувстваш? — повтори по-спокойно Сейдри.
— Добре съм, само съм малко замаяна.
Двете размениха още няколко думи. Вчерашната случка беше разтворила помежду им пропаст, която не можеше да бъде преодоляна. Сейдри се сбогува скоро, излезе от селото и се заскита безцелно, опитвайки се да не мисли за нищо.