Сейдри се изчерви, намрази недостатъка си повече от всякога, намрази себе си, че беше изложена пред безсрамния поглед на проклетия норманин.
Хладният син поглед обходи бавно фигурата й и отново се върна на дясното око.
— Тя не е вещица — прозвуча дълбокият му глас. — Тя е от плът и кръв. Нищо повече.
— Не бива така, милорд — възрази нерешително Гай. — Вие сте непредпазлив.
Норманинът се изправи заплашително над нея. Мечът беше в ножницата си, ръцете му бяха стиснати в юмруци.
— Вие ли сте лейди Алис?
Сейдри примигна слисано. Но много скоро разбра. Той я беше объркал с несъщата й сестра. Сейдри не беше глупава. Алис беше от благороден произход и в това отношение превъзхождаше сестра си. Но в момента тя можеше да се възползва от това обстоятелство, за да му попречи да я изнасили — или да и стори нещо по-лошо.
— Да, аз съм — отговори твърдо тя.
Отговорът й явно му хареса, защото на лицето му се появи усмивка. Сейдри беше слисана — не защото норманинът се усмихна, а защото изобщо беше способен да се усмихне. Докато я преследваше с коня си, той изглеждаше като отмъстителен езически бог. Едва сега й направи впечатление, че беше замайващо красив с късите си златни къдрици, сините очи и блестящите бели зъби. Тя не можеше да откъсне поглед от смело изсечените черти на лицето му.
— Какво мислиш за това, Гай? — попита Ролф, полуобърнат към васала си.
Гай не каза нищо. Ужасът му беше достатъчно ясен отговор.
Сейдри не хареса собственическото дръзко оглеждане, което беше предприел норманинът. Гневът й избухна с нова сила, примесен с нещо ново — неясно предчувствие за беда. Тя стисна зъби и се опита да стане. Ролф й подаде ръка, но тя я отблъсна възмутено. Не й трябваше помощта му. Защо той не се уплаши от нея, след като вече знаеше истината? Чаровната му усмивка угасна.
— Уважаема госпожице — заговори учтиво той, — какво търсите толкова далече от Елфгар, и то сама? Защо сте в тези селски дрехи? Времената са несигурни.
Да не би да се подиграваше с нея?
— Какво ви засяга всичко това? Да не съм ваша пленница? Защо смятате, че ви дължа сметка за деянията си? — попита тя с гордо вирната брадичка и святкащи от гняв очи, стараейки се да скрие треперенето си.
Устата му се опъна в тънка линия. Мина доста време, преди да й отговори.
— Вие не сте моя пленница. Ще ви придружа обратно до Елфгар, за да не ви се случи нищо лошо.
— Нямам нужда от придружител — отговори хапливо тя. — Дотам са само четири мили.
— Не са ли ви учили да уважавате мъжете?
— Аз уважавам само нашите мъже.
Ролф не откъсваше поглед от очите й.
— Ще ви придружа до Елфгар. Смятаме да лагеруваме наблизо.
— Вие се отнасяте към мен като към пленница! — изсъска ядно тя.
— Вие сте моя гостенка — обясни спокойно той. — Гай ще се погрижи за личните ви нужди. — Той хвърли бегъл поглед към верния си сподвижник. — Но вие не отговорихте на въпроса ми.
Тя беше негова пленница, бе попаднала във властта на омразния враг. Може би той беше един от хората, които искаха да вземат в плен братята й и дори да ги убият!
— Шпионирах ви — отговори язвително тя. — Какво друго бих могла да правя толкова далече от дома си в тези несигурни времена?
— Не поставяйте на изпитание търпението ми — проговори предупредително той.
— Познавам лечебната сила на билките — отвърна тя и го изгледа враждебно. — Исках да се погрижа за болната свиня.
— Дошли сте да лекувате свиня? — попита невярващо той. Този човек беше глупак! Или може би беше глух? Очевидно и двете, това норманско куче.
— Да — изсъска тя. — Аз съм вещица, или вече сте го забравили?
Ъглите на устата му се вдигнаха едва забележимо.
— Вашето магьосничество май няма особена сила.
Сейдри стисна зъби. Норманинът й се надсмиваше.
— Животното беше добро за разплод, но страдаше от запек. Тъкмо се беше опрасила. Но това вече няма значение…
— Изминали сте четири мили само за да лекувате свинята?
— Четири и половина.
Ролф се обърна към Гай.
— C’est incroyable! Вярваш ли й? — Без да иска, той бе заговорил на френски.
— Може би трябва да я пуснем да си върви — промърмори нерешително Гай. — Иначе ще ни прати някое проклятие.