— Защо се бавите, норманино? — попита глухо Моркар, който все още стискаше меча в ръката си, но позицията му беше твърде неудобна, за да нанесе удар. Това щеше да означава неминуема гибел. — Аз не се боя от смъртта.
— Пуснете меча си, саксонецо — заповяда дрезгаво Ролф. — Пуснете го или ще удари последният ви час.
— Не! — изпищя отчаяно Сейдри и се втурна към брат си. — Моля ви, господарю, не го убивайте!
Ролф не я удостои с внимание.
— Пуснете меча, ако ви е мил животът. Иначе ще ви пронижа.
Моркар срещна безстрашно погледа му.
— Моля те, предай се! — изплака Сейдри. — Моля те, Моркар, моля те!
Моркар отпусна меча си.
Ролф го изрита с крак по-далече от ръката му, без да сваля острието от гърдите на противника. Натисна по-силно с меча си и Моркар падна на колене.
— В името на крал Уилям — обяви тържествено норманинът, — вие сте мой пленник.
Сейдри стоеше точно зад Ролф. Сега беше моментът да се намеси! Без да се замисля, тя се наведе и сграбчи най-близкия камък, готова да го стовари върху главата на норманина.
Ролф се обърна светкавично, сграбчи я грубо за китката и едва не й счупи костите. Камъкът падна от изтръпналите пръсти и норманинът я блъсна грубо на земята. Моркар скочи, но преди да е успял да стигне до меча си, победителят отново го държеше в шах с оръжието си. Двамата мъже се погледнаха втренчено. Точно в този миг пристигнаха петима рицари, водени от Гай, очевидно алармирани от пронизителните викове на Сейдри.
Ролф се усмихна ледено, без да сваля поглед от саксонеца.
— Хвърлете го в подземието, Гай — заповяда той и добави по-тихо, без да поглежда към коленичилата Сейдри: — С нея ще се занимая по-късно.
20
Гай отведе Сейдри в къщата и двамата влязоха в голямата зала. Алис, която играеше с двете си рунтави кученца, вдигна учудено глава. Гай се обърна към Сейдри:
— Чакайте го тук.
Сейдри сведе поглед. Сърцето й беше пълно с отчаяние. Моркар беше хвърлен в подземието зад къщата. Освен това беше ранен. Някой трябваше да се погрижи за раните му. А тя беше длъжна да му помогне да избяга!
Алис, която милваше копринената козина на кученцето си, попита пронизително:
— Какво става тук? Защо моят господар е пожелал да го чакаш?
— Появи се Моркар, Алис — отговори беззвучно Сейдри. — Норманинът го взе в плен.
Алис пое шумно въздух.
— Ами Едуин?
Сейдри хвърли мрачен поглед към Гай.
— В този момент Едуин препуска към Елфгар начело на сто воини, за да прогони норманина в морето!
Ролф влезе в залата със звънтящи шпори. Лицето му беше напрегнато, очите искряха.
— Разкажи ми повече, скъпа — проговори учтиво той.
Сейдри се извърна рязко.
— Нали ме чухте!
— Вярно ли е това? — изкрещя Алис и закърши ръце.
Сейдри се обърна към нея.
— Как не те е срам! Единственото, което те притеснява, е, че връщането на братята ни би могло да осуети сватбата ти. Винаги ли мислиш само за себе си?
— За кого другиго да мисля, Сейдри? Може би за теб? Ти, която мърсуваш с годеника ми! Да не мислиш, че не знам? Ти искаш да попречиш на сватбата ни само защото го искаш за себе си. Не заради Едуин!
— Стига! — изръмжа Ролф. — Лейди Алис, оставете ни сами. И ти, Гай.
Алис се изчерви като рак, понечи да каже нещо, но само щракна пръсти и излезе от залата, следвана от кученцата си. Гай също се оттегли. Сърцето на Сейдри биеше болезнено в ребрата й. Какво ли възнамеряваше норманинът?
Погледът му беше леден.
— Моите съгледвачи не откриха и следа от сто въоръжени саксонци, Сейдри. Искам да узная истината!
Младата жена преглътна буцата страх, която беше препречила гърлото й.
— Скрили са се. Но не знам къде.
Мъжът я гледаше мълчаливо. Сейдри се опита да скрие треперещите си ръце в гънките на полата.
— Би трябвало да те е страх — проговори опасно тихо Ролф. — Да изпитваш смъртен страх.
Тя трябваше да го помоли за прошка даже ако това означаваше да падне на колене пред него. Но нямаше да го направи. Никога. Само го погледна, без да мръдне от мястото си, с разширени от ужас тъмносини очи.
— Храня опасението, че твоето присъствие в дома ми е като на змията в градината — каза след малко Ролф.
Сейдри не отговори.
— Вероятно знаеш — продължи мрачно мъжът — какво е наказанието за измяна?
Сърцето се качи в гърлото й и едва не я задуши. Дали щеше да заповяда да я бичуват? Или направо щеше да я прати на бесилката? Тя навлажни пресъхналите си устни.
— Да. — Гласът й едва се чуваше.
Ролф се заразхожда напред-назад като лъв в клетка. Мълчанието продължи безкрайно, като ставаше все по-мъчително. Най-сетне той се обърна и я прониза с поглед.