Селяните и норманите вече се бяха подредили по продължение на пътя от господарския дом до параклиса, малка каменна постройка в края на селото. Мястото на Сейдри беше доста напред, редом с Ателстън. Изпитателният му поглед й беше неприятен, тя сведе глава и сърцето й натежа от болка. Хората наоколо пускаха шеги и избухваха във весел смях, всички се радваха на предстоящото празненство. Въздухът ухаеше на пресен хляб, печено месо и сладкиши. Небето беше блестящо синьо, слънцето грееше. Децата викаха и пискаха от удоволствие, кучетата лаеха възбудено. Сейдри подръпна неспокойно колана си.
— Идват — извика някой и сред множеството се надигна ликуване.
Алис седеше грациозно на гърба на благородната бяла кобила, ескортирана от Гай и Белтен. Носеше великолепна сватбена премяна, снежнобяла, цялата обшита с перли. Тя започна да шие роклята с помощта на слугините си още в деня след пристигането на норманина и сега беше много горда от постигнатото. Тънък воал, поръбен със златни конци, се спускаше над лицето й, но не беше в състояние да скрие тържествуващата усмивка. Гъстата тъмна коса беше навита на букли и падаше свободно до талията. Господарката на Елфгар беше прекрасна булка. Чиста и непорочна, готова да посрещне жениха си. Сейдри с мъка потисна гаденето си.
Ала когато видя Ролф, престана да диша.
Норманинът беше възседнал могъщия си боен кон и двамата образуваха едно цяло. Конят беше богато украсен, гърбът му беше покрит с плат в царскосиньо, извезано със злато. Гривата и опашката бяха сресани и увити със сини и златни панделки, сбруята и юздите също бяха украсени, дори стремената блестяха в златно и синьо. Животното потропваше неспокойно, тъй като господарят го принуждаваше да върви съвсем бавно.
Туниката на Ролф беше от най-фино царско синьо кадифе и блестеше на слънцето. В това облекло рицарят приличаше на древен бог. Селяните поздравиха господаря си с плахо уважение и безкрайно учудване. Този мъж беше неземно красив. Червена наметка, подплатена със златна коприна, се спускаше на богати дипли от раменете му. Лявата ръка почиваше върху дръжката на меча, украсена с рубини, сапфири и топази; на безименния пръст блестеше огромен пръстен с печат, заобиколен с черни перли. Панталонът беше тъмночервен, чорапите сини. Златните шпори на ботушите искряха под слънчевите лъчи.
Той седеше изправен, без да се усмихва. Сейдри не можеше да откъсне поглед от неземното видение. Мразеше го за всичко, което беше причинил на нея и братята й; мразеше го, защото се женеше за сестра й и в същото време преследваше с похотта си нея, Сейдри, но най-много го мразеше за тази божествена красота. В гърлото й се надигна жлъч. Когато мина бавно покрай нея, той я погледна пронизващо. Тя можеше само да се надява, че е разтълкувал правилно омразата в очите й.
Защо сърцето й биеше така мъчително, защо я пронизваше непоносима болка? Венчавката се извърши пред параклиса, за да я видят всички, и не трая дълго. Церемонията свърши за няколко минути. Хванати за ръце, младоженците се обърнаха към ликуващото множество. От всички страни им хвърляха цветя и пъстри панделки. Грамадният златнорус младоженец редом с крехката тъмна булка… Вече бяха мъж и жена, господар и господарка на Елфгар.
23
Постът отново се присви от болка и хукна към храстите.
Сейдри, която беше напуснала незабелязано шумния празник, стоеше зад близкото дърво и чакаше напрегнато. В горичката зад нея беше вързана кафявата кобила. Когато постът се скри в храстите, младата жена се промъкна безшумно към падащата врата.
В сватбата участваше цялото село и наоколо не се виждаше жива душа. Сейдри дръпна бързо желязното резе и с мъка отмести тежката каменна плоча.
— Моркар! Моркар!
Тя се вгледа напрегнато в мрака и видя брат си, свит в един ъгъл.
— Ти ли си, Сейдри?
Тя хвърли въжената стълбичка.
— Побързай! Трябва да се измъкнеш оттук!
Моркар беше прекарал само два дни в мрачната дупка и все още имаше достатъчно сили. Изкатери се сръчно по люлеещата се стълбичка, но когато излезе под ярката слънчева светлина, извика от болка.
— Нищо не виждам!
Сейдри бутна каменната плоча на мястото й и сложи резето. После хвана брат си за ръка и го потегли към горичката.
— Ще ти мине — прошепна утешително тя. Едва когато затича, усети, че Моркар куцаше. Кракът му беше превързан.
Двамата навлязоха в горичката и спряха. Очите на Моркар привикваха бавно към светлината. Той се обърна към сестра си и я прегърна с безкрайна нежност.
— Бог да те благослови — прошепна трогнато той.