Първото чувство — облекчение — бързо се изпари и отстъпи място на слисване, заместено от разочарование. Той не я желаеше! В гърдите й се надигна гняв. Той пронизваше сестра й с пламтящи погледи, забиваше огромното си копие в нея, а изобщо не даряваше с внимание законната си съпруга! Тя бе венчана за него пред бога! Ала преди да е преспал с нея, двамата не бяха истински женени, нито пред бога, нито пред света. Алис закипя от гняв.
Ролф се събуди бавно, като от дълбок припадък. Постепенно усети топлината до бедрото си. Ръката му попипа мястото и докосна меката плът на жена му.
Първата мисъл беше като светкавица — Сейдри! Тя беше тук, в леглото му, и го чакаше. Ала съзнанието му скоро се проясни и разочарованието се впи болезнено в стомаха му.
Това не беше Сейдри.
Трябваше само да вдигне глава, за да види законната си съпруга. Лейди Алис.
Ролф се събуди окончателно. Както често се случваше сутрин, членът му беше готов за любов, корав и пулсиращ. Той помнеше отлично, че през сватбената нощ не беше консумирал брака си. Ала когато осъзна кой лежи до него, кръвта му изстина и членът му омекна. По дяволите, трябваше веднага да преспи с жена си, преди желанието му да се е изпарило окончателно.
Ако до мен беше Сейдри, сигурно щях да се нахвърля върху нея като дивак, помисли си мрачно той и посегна към съпругата си.
Алис изпъшка уплашено, когато Ролф я дръпна към себе си и легна отгоре й. Той разтвори бедрата й с коляно и вдигна нощницата й. При това мислеше за другата — за вещицата с медноцветни коси, която го преследваше ден и нощ. Възбудата му нарасна.
Алис въздъхна дълбоко, а когато членът му се потърка в сухата й плът, неволно изохка и се скова.
В този миг прозвуча сигнал на фанфари. Тревога!
Легнал върху Алис, готов да я вземе, Ролф се стресна и скочи. Веднага забрави какво трябваше да стори, забрави самото съществуване на Алис. Хвърли се към раклата и грабна меча си. Прозвуча нов сигнал.
Ролф напъха краката си в панталона и нахлузи вълнената риза. По стълбата изтрополиха тежки стъпки.
Ролф приседна на леглото и обу ботушите си. На вратата се почука.
— Влез — изрева Ролф, за да надвика третия сигнал на стражата.
— Милорд — изхърка задавено Гай, без да смее да престъпи прага. — Много съжалявам…
— Какво е станало? — прекъсна го гневно Ролф.
— Саксонецът е избягал.
Ролф замръзна на мястото си.
— Моркар е избягал — повтори Гай. — Няма го в затвора!
24
— Как допуснахте това да се случи? — изгърмя Ролф.
— Открихме го едва сега, защото един от робите отиде да му занесе хляб и вода. Луи отмести каменната плоча, за да му подаде яденето, но пленникът беше изчезнал.
Ролф беше вече на вратата.
— Милорд! — извика подире му Алис и стисна завивката с треперещи ръце.
Ролф спря за миг, но не се обърна.
— Не сега, милейди.
— Надявам се, знаете кой е извършил това отвратително дело — извика триумфално Алис — Само сестра ми е могла да го освободи!
Ролф я погледна презрително през рамо и излезе в коридора. Запъти се с големи крачки към залата, следван от Гай.
— Разпределете войниците на групи и ги изпратете да претърсят околността — заповяда той. — Кога е застъпил на пост Луи?
— В полунощ.
— Там ли е бил пленникът?
— Той не знае — отговори сподавено Гай.
— През деня на пост пред затвора беше Жан, нали?
— Да. И двамата ви очакват — съобщи Гай, когато влязоха в залата. — Ето ги. — Постовете чакаха чинно край вратата.
— Кой последен видя затворника? — попита рязко Ролф.
Жан излезе напред.
— Аз, милорд.
— Кога?
— Вчера, когато поех стражата.
— Увери ли се, че пленникът е на мястото си, когато предаде поста на другаря си?
Жан сведе глава.
— Беше късно и си помислих, че спи.
— А ти? — попита все така остро Ролф, обърнат към Луи. — Убеди ли се, че пленникът е в дупката?
— Не, милорд — отговори младият Луи, изправен като свещ пред господаря си. — И аз си помислих, че спи. Но…
— Какво?
— Сигурен съм, че не е избягал, докато аз бях на пост. Не съм затворил очи нито за миг, не съм напускал поста си, заклевам се. И ако съм дал лъжливи показания, нека бог ме порази със светкавицата си.
Ролф кимна кратко и се обърна към Жан, който се беше изчервил като рак.
— Ти какво ще кажеш?
— Вината е моя — изхърка пресипнало момъкът. — Бях болен, милорд. Изведнъж ме заболя корем, червата ми сякаш се заплетоха и трябваше да отида в храстите. Не можех да се удържам.
Лицето на Ролф помрачня, но той се овладя. Само очите му засвяткаха опасно.
— Кога се разболя?
— Малко след като се нахраних, милорд, по време на сватбеното празненство.