Кога щеше да дойде Ролф?
Страхът отново стегна гърдите й в железни клещи. В гърлото й беше заседнала буца и тя не можеше да я преглътне. Колкото повече време минаваше, толкова по-страшно й ставаше. Гневът му щеше да бъде грозен. Дано само дойде по-скоро, за да преживее решаващия сблъсък! Чакането бе най-страшното мъчение. На челото й изби пот, горещи капчици се плъзнаха към гърдите й, ризата залепна за тялото й. Ролф нарочно я оставяше да се топи от неизвестност, за да увеличи страха й. И постигна целта си.
Когато падна нощ, страхът я замъчи още по-силно.
Дали щяха да я обесят?
Сейдри безмълвно помоли небето за милост.
Не можеше да се обърне към пазача си, макар че отчаяно желаеше да го попита каква съдба й е отредена. Предателските мисли преценяваха различните възможности…
Ако започне да умолява норманина, ако се хвърли разплакана в краката му, той може би ще се смили и ще я пощади. Тя видя пред себе си вкамененото му лице, безмилостно и студено, видя и себе си: как се вкопчва в туниката му, хленчи за милост и осъзнава, че този път няма да има пощада. Сейдри затърси отчаяно друго решение.
Дали да пусне в ход женските си оръжия? Не! Никога! Не можеше нито да плаче, нито да проси, камо ли пък да го прелъсти. Не, нямаше да моли за милост. Щеше да приеме спокойно присъдата даже ако я чакаше смърт.
Той щеше да я изпрати на бесилката.
Тя беше извършила предателство и животът й не струваше и пукната пара.
Сейдри не можа да заспи. Не можа дори да заплаче. Сви се на студения под и застина неподвижна. Въображението й рисуваше страшни картини. Непрекъснато се виждаше да виси на въжето.
25
Кръвясалите очи на Ролф се взираха в празното пространство. Той седеше сам в залата. Снощи изпрати хората си да си легнат и остана на масата. Прекара там цялата нощ. По някое време заспа и бе споходен от кошмарни сънища. Видя пищящата Сейдри… голият й гръб беше нашарен от камшика… един войник замахна и камшикът изплющя заплашително. Кожата на гърба й се разкъса. Пръсна кръв и Ролф извика задавено: „Престанете!“ Ала кървавото мъчение не спря. Той отново отвори уста и извика с все сила. Викаше отново и отново — но от гърлото му не излизаше нито звук. Изведнъж се събуди, изпотен и треперещ, и се видя да седи на дългата маса, скрил глава в ръцете си. Така бе прекарал цялата нощ.
Не можеше да го направи.
Но трябваше, трябваше.
Ролф разтърка лицето и очите си. Той беше върховният господар в Елфгар. Думата му беше закон. Воините бяха под негова команда, той владееше победените области. Наказанието за престъпването на закона за държавна измяна не беше празна заплаха. Той управляваше с железен юмрук и не знаеше милост. Предателите се наказваха с бичуване, когато ставаше въпрос за жени или подрастващи; възрастните мъже увисваха на бесилката. В разбунтуваните области се налагаха по-тежки наказания, същото важеше за времена на въстания и размирици. Той бе заповядал да изгорят село Кесоп, тъй като селяните бяха дали подслон на дузина саксонски стрелци. Такава беше политиката на Завоевателя. Тя беше закон за поданиците му и не познаваше изключения. В противен случай скоро щяха да се възцарят анархия и хаос.
Не можеше да го направи.
— Милорд?
Ролф не беше чул Гай да влиза. Даде му знак да седне.
— Не мога да го направя.
Гай, отдавнашен довереник и верен спътник, познаваше най-добре чувствата на господаря си.
— Тя ви омагьоса още от първия миг, милорд.
— Прав си…
— Чуйте ме, милорд — продължи настойчиво Гай. — Всички в селото знаят какво е направила.
— Това ми е ясно.
— И чакат да видят какво ще сторите.
Ролф изкриви уста.
— Трябва да я накажете.
— Ако ми бе жена — изръмжа гневно норманинът, — щях да я затворя в някоя стая и да хвърля ключа и никой нямаше да ме обвини.
— Но тя не ви е жена — възрази меко Гай.
Ролф се изсмя сухо при мисълта за съпругата, която го чакаше горе в покоите му. Не беше влизал там от сутринта, когато му съобщиха за предателството.
— Повярвай — промърмори мрачно той, — аз знам много добре коя ми е жена и коя не. — Той се надигна тромаво. — Доведи я в двора точно на обед.
Гай също стана.
— Да, милорд. — В очите му се четеше плах въпрос.
— Ще я накажа — обеща глухо Ролф.
Сейдри знаеше. Селяните оживено си шепнеха новината. Затворницата трябваше да бъде отведена по обед в двора на замъка, за да бъде наказана от господаря на Елфгар. Сейдри се чувстваше безпомощна и жалка. Слуховете и предположенията бяха безброй. Дали щяха да я бичуват или направо да я окачат на бесилката? А може би господарят, който бе хвърлил око на вещицата, нямаше да й наложи такова строго наказание, а щеше да я хвърли за няколко дни в подземието? Но, каквото и да беше, за жителите на Елфгар ставащото беше безкрайно интересно и вълнуващо. Първият случай, в който новият господар трябваше да докаже властта си. А и ставаше въпрос за най-тежкото престъпление, което можеше да извърши един поданик — държавна измяна. Всички бяха възбудени до крайност и плахо се питаха какво наказание ще наложи норманинът.