Сейдри трепереше с цялото си тяло и се опитваше да се пребори с напиращите сълзи. Изпитваше смъртен страх. Твърде често беше предизвиквала норманина, отново и отново поставяше на изпитание търпението му.
Щеше да свърши на бесилката. Тя произнесе безмълвна молитва. Помоли се на Исус Христос и на всички светци. Помоли се и на старите езически богове, които никога не беше призовавала. Призова ги да й дадат сила да понесе съдбата си с достойнство, да понесе страданието и да умре като мъченица, а не като страхливка. Опасяваше се, че в последния момент ще загуби самообладание, ще се хвърли с плач в краката му и ще умолява за милост.
Имаше още много време до обед, но часовете минаваха безмилостно бързо. Сейдри наблюдаваше пътя на слънцето, което бавно, но равномерно се приближаваше към най-високата си точка. Нечия сянка падна върху сламата в краката й; Сейдри вдигна стреснато глава. Никой досега не се беше осмелявал да дойде толкова близо до нея. На прага стоеше Алис. Усмивката й беше зла.
— Той е бесен от гняв, Сейдри. Ти помогна на ценния пленник да избяга. Той няма да пощади предателката.
Сейдри затвори очи. За бога, защо трябваше да изтърпи и това?
Алис клекна пред нея.
— Ти ще умреш, Сейдри.
Младата жена отвори очи и срещна погледа на сестра си.
— Ще понеса онова, което ми е писано.
Алис избухна в смях.
— Като че имаш възможност за избор!
За нейно облекчение Алис стана и се отдалечи. Когато сестра й си отиде, Сейдри се сви на кълбо и се опита да преглътне заседналата в гърлото й буца. После изпъшка и се облегна на дървената стена. Значи беше истина: тя щеше да умре. Дълбоко в нея досега бе мъждукала искрица надежда, че Ролф ще пощади живота й.
А после се случи нещо, което граничеше с чудо.
Тя усети как изпълненото й със страх сърце се успокои и започна да бие по-бавно. Сковаващият страх, който гризеше вътрешностите й, се уталожи. Светът наоколо стана по-тих — тя възприемаше всичко приглушено: блеенето на овцете, смеховете на селяните, скърцането и трополенето на запрегнатата с волове каруца, която мина по улицата. Сейдри престана да трепери. Тялото й натежа и се отпусна; беше напълно спокойна, сякаш бе взела лекарство, което упояваше и забавяше всичките й сетива. Изпълни я чувство, което много приличаше на веселост, на безгрижие. Слънцето вече не я пареше, а стопляше нежно изстиналото й тяло. Глиненият под не беше корав и влажен, а меки приятно хладен. Цвъркането на птичките по дърветата звучеше по-мелодично, лаят на кучетата утихна. Само зрението й сякаш се бе подобрило, тя виждаше цветовете по-ясни, контурите по-остри. Престана да мисли за ужаса, който я очакваше. Страшните картини изчезнаха от въображението й. Тя се намести по-удобно до стената, задиша спокойно и равномерно и зачака да я отведат. В душата й се възцари мир.
Точно на обед Ролф излезе от господарската къща. Не се изненада, когато откри, че всички селяни са събрани в двора на замъка. Не беше и очаквал друго, тъй като лично беше изпратил Луи и Белтен да ги доведат от полето. Цял Елфгар трябваше да види как новият господар налага наказание на предателката.
Устата му беше опъната. Очите му изглеждаха празни и без блясък. Лицето му беше безизразно. Стоеше като изсечен от камък на широкото стълбище и се опитваше да се освободи от всички излишни емоции, акт на волята, която беше упражнявал с години и владееше до съвършенство. Каквото трябваше да стане, щеше да стане. Не можеше да влияе само върху лудото биене на сърцето си, но владееше напълно тялото и духа си.
Лейди Алис стоеше до него с високо вдигната глава, ръката й почиваше върху лакътя му.
Селяните зашепнаха оживено, някой извика:
— Ето ги, идват!
Стомахът на Ролф се преобърна. Той стисна здраво зъби и погледна към Сейдри, която тъкмо бе влязла в двора, водена от Гай. Ръцете й бяха вързани на гърба, роклята й беше мръсна и цялата в сламки. Разпиляната коса висеше по гърба и гърдите й. Тя вървеше с високо вдигната глава и опънати рамене. Когато наближи, Ролф видя ясно израза на лицето й, което излъчваше увереност и достойнство. Сърцето му се сви от болка.