Уилям беше установил резиденцията си в бъдещия двор на замъка. Пурпурното знаме с кралския герб поздрави новодошлите от високата си мачта на крепостната стена. Отрядът мина по падащия мост и влезе във вътрешния двор.
Ролф даде нареждане на хората си да слязат от конете и препусна право към палатката на Уилям. Един паж пое юздите на коня му, друг изтича да съобщи за пристигането му. Уилям се бе оттеглил на съвещание с несъщия си брат Одо, един от най-могъщите аристократи, владетел на Дувър, и със саксонеца Елдрид, който беше провъзгласен за епископ на Йорк. Беше всеобщо известно, че Одо също имаше претенции към богатото епископство, и Ролф предполагаше, че желанието му скоро ще бъде изпълнено.
Уилям носеше туника в пясъчен цвят, дълга до земята, стегната с богато избродиран колан, на широките му рамене се диплеше пурпурна наметка. Той видимо се зарадва от пристигането на Ролф и стана да го посрещне.
— Станете веднага, човече — извика той, когато васалът се отпусна на едно коляно пред господаря си. — Станете, какво чакате? И оставете ненужните формалности. Къде е онзи предател? Искам да заплюя в лицето тази мръсна саксонска свиня!
Ролф се надигна бавно. Беше препускал като вихър насам. Не бе посмял да изпрати някого от васалите си, защото знаеше колко страшен може да бъде кралският гняв.
— Моркар успя да избяга, месир — отговори спокойно той, без да отмества поглед от лицето на Уилям.
Кралят замръзна на мястото си, но в следващия момент избухна в луд гняв. Изрева няколко богохулни проклятия, тресна с юмрук по масата, ритна я с все сила и я преобърна. Одо и Елдрид се отдръпнаха уплашено към стената на палатката. Лъхтейки от гняв, кралят се обърна към верните си васали.
— Излезте веднага оттук! — изрева той, очите му изскочиха от орбитите, лицето му пламна тъмночервено. — Не, ти остани! — заповяда той в посока към Одо, който също се беше обърнал да си върви. Елдрид вдигна с трепереща ръка платнището и изскочи навън.
Уилям се обърна към Ролф.
— Чакам обяснението ви!
— Пленникът избяга по време на тържествения сватбен обяд. Когато открихме бягството му, беше твърде късно да го преследваме. Аз съм на ваше разположение, месир. — Ролф се отпусна отново на едно коляно.
Уилям отново се разкрещя като бесен. Викаше, кълнеше, ходеше напред-назад като звяр в клетка. Най-после спря пред Ролф и погледна сведената му глава с искрящи от гняв очи.
— Не мога да разбера — заговори по-спокойно той, след като беше излял гнева си. Всички хора в кралството се бояха до смърт от избухливостта му. — Вие сте най-добрият ми военачалник. Как допуснахте това да се случи? Сигурно някой е извършил предателство. Или са подкупили охраната?
Стомахът на Ролф се преобърна.
— Постът имал силни болки и за малко напуснал мястото си пред вратата на затвора. Веднага го уволних от служба. Реших, че не е необходимо да му наложа по-строго наказание.
— Станете, за да мога да ви гледам в очите — заповяда Уилям и Ролф побърза да се надигне. — Сигурно са му дали отрова?
— Да, месир.
— Проклятие! — Уилям заудря с юмруци по стената. — Тези саксонци са котило отровни змии. Но аз ще ги смачкам като въшки! — Погледът на черните му очи беше пронизващ. — Да смятам ли, че престъпникът, който е извършил държавна измяна, е заловен?
Сърцето на Ролф се сви от болка.
— Да, месир.
— Искам да чуя подробности — настоя нетърпеливо Уилям. — Защо се колебаете?
— Предателката е жена, крепостна. Тя дала на стража отрова и помогнала на Моркар да избяга. Получи наказанието си.
— Какво означава това? Трябва да я обесите!
Ролф срещна с безизразно лице погледа на краля, макар че вътрешностите му се свиваха от страх. Не се боеше за себе си, само за Сейдри. Мигът настъпи. Нямаше право да лъже краля си.
— Бичуваха я, месир. Никога вече няма да извърши предателство.
Уилям примигна неразбиращо.
— Вие да не сте си загубили ума? Една робиня е помогнала на водача на последните размирици да избяга и в отплата е получила само няколко удара с камшик? Какво означава това, Ролф?
Сега трябваше да разкрие на краля коя е в действителност Сейдри. Ролф се постара да остане спокоен и отново погледна Уилям в очите. Нито погледът, нито гласът му издадоха бурята, която бушуваше в душата му.