— Престани да се перчиш! Пък и вълнението ти вреди. Болестта може да се върне.
— Какво ви е грижа? — изсъска тя и сама се учуди на горчивината в гласа си.
Лицето му се вкамени. Той мълча дълго, преди да отговори:
— Здравето и благополучието на всички крепостни и селяни от Елфгар зависят от мен, аз нося отговорност за тях. Това важи и за теб. Къде спиш?
— Алис ми заповяда да се преместя при баба.
— Искам да спиш под моя покрив.
— За да ви е по-лесно да ми досаждате?
Погледът му я прониза.
— За да си ми винаги под око. Ти си предателка, Сейдри. Не мога да ти вярвам. — Той си припомни отново загубата на Йорк и начина, по който бе измамил Уилям, и сърцето му се сви от неясно предчувствие.
Залата беше празна, както беше заповядал, само Гай беше при него. Голямата входна врата беше отворена и той можеше да наблюдава суетнята на хората си и крепостните. Първи юли беше великолепен топъл ден. Нито едно облаче не помрачаваше синевата на небето. В залата беше задушно. Тънкият жакет беше залепнал за тялото му.
Гай беше възмутен. Ролф му разказа за срещата си с Уилям и за наложеното му наказание.
— Това е несправедливо — възмути се верният му васал. — Как можа да ви накаже така строго? Вие сте най-добрият му човек, и той го знае!
— Уилям не обича да отрупва с благодеяния верните си хора — отговори мрачно Ролф и отново погледна към двора. Чакаше Сейдри, беше наредил да я повикат. Снощи не му даде сърце да я разпита. Сега трябваше да навакса.
— Искам да следиш всяка нейна стъпка — заяви глухо той.
Гай не попита за кого става дума. Не посмя да заговори.
— Кажи какво имаш да ми кажеш — заповяда Ролф, забелязал колебанието му.
— Милорд, аз не й вярвам. Може би е по-добре да я затворим.
Представата да хвърли Сейдри в мрачното подземие беше ужасяваща.
— Тя няма да извърши второ предателство — отговори твърдо той, макар че сам не си вярваше. — А и ми е необходима тук. — Гай го погледна объркано и Ролф се ухили. — Ако някой влезе във връзка с бунтовниците, това може да бъде само тя.
Очите на Гай светнаха. Беше разбрал.
Сейдри застана на прага. Слънчевата светлина падаше в гърба й и обграждаше тъмния силует със светло сияние. Ролф й даде знак да влезе. Тя се приближи колебливо. При вида й норманинът отново усети болка. Въздействието, което тази жена упражняваше върху него, му напомни, че снощи се бе постарал да прогони дивия копнеж да я има. Но не можа. Беше толкова развълнуван, че напълно забрави уговорката със слугинята. Тази жена не само го подлудяваше, тя бе ограбила и мъжката му сила. Тази мисъл беше особено горчива.
Гай се обърна да си върви.
— Остани — заповяда Ролф, усмихна се на Сейдри и й посочи стола на Алис. — Седни.
Тя го изгледа подозрително, но послушно седна на посоченото й място. Ролф се изправи пред нея в целия си грамаден ръст.
— Къде са братята ти, Сейдри?
Тя примигна слисано.
— Не знам.
— Не ме лъжи. Аз съм господарят тук и те питам още веднъж: къде са братята ти?
— Не знам — отговори упорито тя.
Той вдигна ръка и помилва бузата й — застрашително бавно и нежно.
— Заради подлото ти предателство загубих Йорк. И с твоя помощ ще си върна онова, което ми бе обещано и трябва да ми принадлежи. Нищо няма да ми попречи да издиря Моркар и да го отведа при краля. Разбра ли ме?
Очите и потъмняха от гняв.
— Ако разчитате на моята помощ, няма да я получите!
— Имам намерение да те омъжа — проговори замислено Ролф.
Сейдри извика стреснато.
Ролф знаеше, че свободата й е извънредно важна за нея и се надяваше да й изтръгне истината с помощта на тази заплаха.
— Ако се съгласиш да ми дадеш исканите сведения, може би ще променя решението си. Но ако продължиш да упорстваш, ще ти избера съпруг — още днес. Човек от народа, който няма да се уплаши да ти изтръгне истината с бой. Мъж, който ще иска да услужи на новия си господар и няма да допусне жена му да прояви непокорство. Разбра ли ме?
— Няма да го направите.
— Напротив, и то с удоволствие — отговори с опасна мекота той.
Сейдри сведе поглед към конвулсивно стиснатите си ръце.
— Наистина не знам къде са. Единственото, което научих, е, че се крият в блатата — отговори тихо тя и вдигна глава. В очите й блестяха сълзи.
Ролф разбра, че тя казваше истината. Беше му крайно неприятно да я мъчи така, да я заплашва. Но трябваше да се отърси от това проклето съчувствие.
— Е, добре. — Тя не му каза нищо, което той вече не знаеше.
— Моля ви, милорд — проговори нерешително Сейдри.