— Милейди — поздрави учтиво той.
— Това не е милейди — обясни невъзмутимо Ролф. — Тази дама е сестра й.
Той продължи да разпитва кралския пратеник за пътуването му, за селата, през които е минал по пътя си, как са го приемали местните хора, добра ли е житната реколта, разпита го даже добри ли са пътищата. Сейдри непрекъснато поглеждаше пергамента в ръката му. Мъжете заговориха за времето. После за Хю дьо Брамбър, който наскоро щял да се ожени за дъщерята на един богат саксонски земевладелец. Говореха за какво ли не, само не за кралското послание.
Сейдри седеше тихо, стараейки се да не привлича вниманието им върху себе си, и се чудеше защо норманинът я бе поканил да им прави компания. Погледът й все по-често търсеше свитъка с посланието на Уилям. Ръката на Ролф почиваше спокойно върху масата.
— От сърце се радвам, че Хю дьо Брамбър си намери такава жена — каза най-сетне Ролф. — Той е почтен човек и ще управлява добре имението си.
— Това е и моето мнение — съгласи се пратеникът и се облегна назад, сит и доволен.
Ролф посегна към кралското послание и най-после удостои Сейдри с поглед. Тя усети как бузите й пламнаха и се смути още повече. Той се обърна учтиво към пратеника.
— Свободен си.
Мъжът се поклони почтително и напусна залата. Ролф подръпна шнура на свитъка. Лицето му изразяваше досада. Сейдри се изпоти цялата. Той си играеше с нея на мишка и котка. Най-после тя се осмели да вдигне поглед към него. Този човек умееше да изглежда равнодушен. Тя можеше да се закълне, че е открила в очите му дори весела искрица.
— Можеш ли да четеш, Сейдри?
Тя не повярва на ушите си.
— Аз… да, мога — заекна смутено тя.
Мъжът склони глава настрани.
— Необичайно за жена.
— Да.
— Но ти и без това си необикновена, прав ли съм?
Тя издържа на погледа му. Какво беше замислил? Дали забележката му се отнасяше до обвиненията в магьосничество? Той се усмихна и разви посланието, вдигна го и го прегледа набързо. После го остави на масата.
— Аз не мога да чета. Прочети ми какво пише кралят.
Сърцето на Сейдри спря да бие, след това продължи с удвоена сила. Ръцете й трепереха. Пое пергамента и зачете, без да смее да го погледне.
— Кралят — започна с глух глас тя и се покашля. — Кралят ви изпраща поздрави. А по-нататък се казва… — Беше й много трудно да продължи. Сърцето й преля от болка. — Заловили са шпионин… шпионин на братята ми.
— Продължавай.
— Бунтовниците отново замислят въстание, но шпионинът не е дал сведения къде трябва да избухне. Може би ще стане много скоро. Посланието е предупреждение. — Тя въздъхна и остави свитъка. Мислите й бяха в хаос. Кого ли бяха заловили кралските палачи? Дали Едуин наистина замисляше ново въстание? Кога трябваше да започне? Още сега? Беше твърде рано! Норманите бяха предупредени и щяха да се подготвят. Трябваше веднага да се свърже с Едуин!
Сейдри усети настойчивия поглед на норманина. Изчерви се и му подаде посланието. Ролф го поднесе към свещта и проследи с равнодушен поглед как пламъците го погълнаха. В това време умът му работеше трескаво.
Стръвта беше погълната. Капанът беше заложен.
Бащата на Теди се казваше Фелдрик и беше вуйчо на Сейдри, брат на майка й, отдавна вдовец; Теди беше най-малкият му син, четиринадесет годишен. Сейдри дълго беше бродила безцелно из селото, знаейки, че един от хората на Ролф не я изпуска от очи. Уж случайно срещна Фелдрик, който събираше дърва за огрев зад колибата си.
— Не мога — изръмжа той.
— Трябва — отговори настойчиво Сейдри. — Моля те!
— Защо точно аз? — попита Фелдрик и зарови пръсти в гъстата си коса.
— Помисли малко! Братята ми са в опасност — обясни трескаво тя. — Фелдрик, трябва да ги предупредим, че норманите са узнали за плановете им. Аз щях да отида лично, но господарят е заповядал да следят всяка моя стъпка. Ти можеш да се измъкнеш още тази нощ. Никой няма да те види. Щом стигнеш блатата, всеки саксонец ще ти посочи пътя. Моля те!
Фелдрик въздъхна.
— Е, добре, щом така искаш — съгласи се най-после той. — Ще се опитам. Но ако не ги намеря до две седмици, ще се върна.
— Благодаря ти, Фелдрик — отговори облекчено Сейдри. — Никога няма да го забравя.
През нощта Фелдрик се измъкна от селото и пое към блатата. Белтен тръгна след него.
33
На следващата сутрин Сейдри се събуди с чувство за предстояща беда. Беше много разтревожена за съдбата на братята си, но и се гордееше, че е съумяла да намери доверен човек и да го изпрати при тях, за да ги предупреди какво им се готви. Най-после беше направила нещо за Едуин и Моркар. Това беше лична победа — тя бе надхитрила норманина. Наистина бе успяла да го измами.