Часовете, откакто норманинът й заповядала се омъжи за васала му, минаха като в мъгла. Ясни и действителни бяха само страхът и отчаянието. Щеше да се омъжи за човек, когото почти не познаваше, за норманин, за смъртен враг. Скоро щеше да напусне Елфгар — завинаги. Страхът и безсилието растяха, причиняваха й гадене. Всичко беше станало толкова бързо. Тя вече нямаше право да разполага със съдбата си.
Претърпя провал, не можа да изпълни задачата, която й беше поставил Едуин. Братята й сигурно вярваха, че вече е станала любовница на норманина, а тя не беше напреднала нито крачка, беше далеч от целта си както в първия ден.
Унижението и обидата разкъсваха вътрешностите й. Тя се бореше с тях, опитваше се да отрече огорчението, но не можеше да го прогони. Чувстваше се като ранено животно. „Той не ме желае!“ Той я отблъсна. Ожени се за сестра й. Алис топлеше леглото му нощ след нощ. Докато тя не беше нищо повече от краткотрайно забавление, бегло приключение. Той реагира враждебно на опитите й за сближаване и за да сложи край на злобната си игра, оповести, че ще я омъжи за васала си.
Сейдри плачеше почти непрекъснато. Не искам нищо от него, внушаваше си тя. Мразя го, винаги съм го мразила. Въпреки това отказът му горчеше като отрова. Тя, която беше преживяла толкова много откази, беше отблъсната още веднъж. Защо не беше свикнала с отказите? Защо не си бе изградила броня от равнодушие? Защо неговият отказ я засегна също така дълбоко и болезнено както някога, когато баща й я излъга и се опита да я убеди, че годеникът, който й бе избрал, не е подходящ за нея, макар тя отдавна да знаеше, че младият мъж е отказал да я направи своя съпруга.
Сейдри упорито си внушаваше, че плаче само защото няма възможност да помогне на Едуин и Моркар. Не защото единственият мъж, който не се плашеше от „злия“ й поглед, който й беше вдъхнал чувството, че е красива и желана, си бе поиграл с нея и я бе захвърлил. Вече й се беше наситил и я прехвърляше на друг, за да се наслаждава на съпружеския живот със сестра й.
Още не беше късно. Можеше да избяга. Но къде да отиде? При Едуин, за да му изповяда позора си? Или да се крие в гората като диво животно? Норманинът щеше да прати хората си да я търсят и накрая щяха да я открият. И нищо нямаше да се промени — той щеше да я принуди да застане пред брачния олтар с васала му.
Сейдри лежеше на нара си в голямата зала и се взираше с невиждащи очи в гредите на тавана. Всички останали бяха станали отдавна и се занимаваха с дневната си работа; но това не я тревожеше. Унинието и потиснатостта я задържаха в леглото. Не й оставаше друг избор, освен да се омъжи за Гай и да продължи с опитите да разузнава в полза на братята си. По този начин можеше поне да се бори за Елфгар.
Но и тази мисъл не й донесе утеха.
Най-красивата рокля на Сейдри беше от шафрановожълто платно и тя много я обичаше. Днес обаче я намрази. Алис влезе в стаичката на чардака тъкмо когато Мери и Бет помагаха на булката да се облече.
— Спрете! — извика тя. — Почакайте с обличането.
Сейдри не я погледна. Алис прекоси с бързи стъпки коридора и се скри в брачните си покои.
Венчавката щеше да започне скоро. Малко, скромно празненство, несравнимо с разкошната сватба на норманина и сестра й. Ролф беше определил младоженците да живеят в старата господарска къща, където да заемат голямата стая. Сейдри се чувстваше болна и нещастна.
Алис се върна и подаде нещо на слугинята.
— Свали тази ужасна риза — заповяда тя на Сейдри. — Много е мизерна за булка.
Сейдри дори не се погледна. Ризата й беше от груба вълна, износена и на някои места закърпена. Мери й помогна да я съблече и Алис лично нахлузи през главата й една от своите ризи.
— Сигурно искаш да бъдеш красива за съпруга си, Сейдри — проговори с меден гласец тя.
Ризата бе девствено бяла, а тъканта толкова фина, че изглеждаше прозрачна. Мери я смъкна до хълбоците и поклати глава. Алис бе по-дребна и по-крехка от Сейдри и ризата я стягаше.
— Не ми става — отбеляза равнодушно булката.
Мери разпори шевовете на гърдите и хълбоците, за да ги отпусне, и сръчно ги заши. Сега беше много по-добре. Облякоха й златножълтата одежда и я стегнаха с широк тъмносин колан. Бет изчетка дългата медноцветна коса и я разпусна на гърба, като непрестанно я уверяваше, че никога не е виждала такава хубава булка.
— Боже, каква коса имаш! Толкова дълга и блестяща! Сър Гай ще има да се чуди, като те види. Изглеждаш като богиня.
— Млъкни най-сетне, Бет! — скастри я сърдито Алис.
Мери вплете в косата й жълти карамфили. Сейдри отказа да се погледне в голямото огледало от месинг, макар че слугините го тикнаха под носа й.