— Много жалко, че Монгке се закле да го следва по време на Великия поход — каза Кублай и хвърли поглед към брат си. — Това беше първото камъче от лавината.
Видя, че Монгке го гледа свирепо.
— Стига, братко. Нямаше как да си доволен от своя човек! Скочи рано, веднага щом научи, че старият хан е мъртъв. Всички го разбираме. Но все пак, кажи ми честно — ако можеше, пак ли би го избрал?
— Той е синът на хана — отвърна Монгке и се извърна сковано, сякаш обсъждането е приключило.
— Хан, който дори не посочи сина си като наследник в завещанието си — незабавно отвърна Кублай. — Това е много показателно, не мислиш ли? Кълна се, Монгке, ти си онзи, който събра всички ни тук днес. Ти се закле прибързано, преди някой от нас да разбере. Гуюк започна тази надпревара с една крачка преднина заради теб. Надявам се да си доволен. Както и да се покаже Гуюк като хан, отговорността е твоя.
Монгке се бореше със самия себе си и се мъчеше да реши дали е под достойнството му да оспорва подобни доводи. Както винаги, Кублай успяваше да го жегне доста добре.
— Може би ако беше командвал в битка, малки братко, щеше да знаеш колко са важни авторитетът и чинът. Гуюк е първороден син на Угедай. Той е наследникът на ханството. Не ми трябва някой от дзинските ти документи, за да разбера това.
Това беше болезнена тема между двамата и Монгке не се сдържа да не отвърне на удара, докато той се бе сражавал редом със Субодай, Бату, Гуюк и останалите, Кублай беше учил дипломация и езици в града. Двамата бяха много различни и Монгке се отнасяше с презрение и присмех към уменията на брат си.
— А баща му също ли е бил първороден, щом това е толкова важно? — отвърна Кублай. — Не, Монгке, бил е третият син. Ти ще се закълнеш за нещо, което ние дори не признаваме. Защо? Защото си първородният в семейството ли? Да не мислиш, че това те прави баща на нас, останалите?
Монгке пламна.
— Ако се налага, да. Теб те нямаше, когато баща ни жертва живота си.
Двамата вече бяха лице в лице и гневът им растеше.
— А баща ни заръча ли ти да поведеш малкото ни семейство, Монгке? Каза ли ти: „Заеми се с братята си, синко?“. Досега не си споменавал подобно нещо.
— Той ми даде другите си жени — сковано отвърна Монгке. — Мисля, че е ясно…
— Изобщо не е ясно, глупако — озъби му се Кублай. — Нищо не е така просто като теб.
Монгке беше готов да го удари. Ръката му трепна към меча на кръста и Кублай се напрегна, а очите му блеснаха предизвикателно. Бяха се били хиляди пъти като момчета, но годините бяха променили и двамата. Ако отново се стигнеше до размяна на удари, като нищо нямаше да останат само синини.
— Спрете веднага — заповяда Сорхатани. — Да не искате да се биете пред очите на народа? Да посрамите баща си и името си? Назад! И двамата.
Последва момент на абсолютна тишина, после Монгке скочи напред, вдигайки ръка да просне Кублай с един удар. Кублай прецени разстоянието и изрита брат си с все сила в слабините. Там нямаше броня и Монгке рухна без звук, като се блъсна тежко в земята. Ударът беше силен и наоколо се възцари пълна тишина. Докато Сорхатани се обръщаше яростно към Кублай, очите на сина й се разшириха. Монгке изпъшка и започна да се надига. Болката несъмнено беше ужасна, но яростта на брат му я заглушаваше. Краката му се подгънаха в агония, докато се изправяше с олюляване. Кублай преглътна нервно, когато той направи несигурна крачка към него и ръката му посегна към дръжката на меча.
Сорхатани пристъпи между двамата и постави голите си ръце върху бронираната гръд на Монгке. За миг той едва не я блъсна настрани. Едрата му лява ръка се вдигна към яката й и сграбчи плата, но не можа да я избута въпреки заслепяващата болка. Задъхан се загледа свирепо над главата й към Кублай с кървясали и насълзени очи.
— Казах да спрете — тихо рече Сорхатани. — Или ще ме събориш на земята, за да се добереш до брат си? Нима вече не слушаш майка си?
Очите на Монгке започнаха да се проясняват. Погледна надолу към нея, после отново към Кублай, който стоеше готов да посрещне атаката. Устата на Монгке се изкриви презрително, когато позна дзинската бойна поза, преподавана на момчетата от стария съветник на хана. Ръката му пусна яката, а Сорхатани сложи длан на бузата му, настоявайки за вниманието му.