Слугата спря пред блестящи медни врати. Двама дневни стражи от полка на стария хан стояха безизразни в червено-черните си брони, подобно на някакви грамадни цветни насекоми.
— Ям съобщение за регента — обяви слугата.
Единият от гвардейците сякаш оживя и завъртя глава към прашния млад ездач, който още вонеше на коне и стара пот. Претърсиха го грубо и му взеха кутийката с прахан и малкия нож. Когато се опитаха да вземат пакета, той го дръпна рязко и изруга под нос. Съобщението вътре не беше за техните очи.
— Искам си нещата на излизане — заяви той.
Гвардеецът го изгледа мълчаливо и прибра нещата, а слугата почука на вратата и я отвори. В сумрачния коридор се изля светлина.
От другата страна имаше стаи в стаите. Ям ездачът бе идвал и преди в двореца, но никога не беше влизал толкова навътре в него. Забеляза, че всяка външна стая си има прислужници, един от които стана и го отведе до следващото помещение. Не след дълго ездачът видя дебела жена, заобиколена от съветници и писари, които бързаха да запишат думите й. Тя вдигна поглед, когато той влезе. Ездачът се поклони дълбоко и остави последния си водач, за да се приближи. За своя изненада видя двама мъже в групата, които се оказаха ям ездачи като него. Погледите им се срещнаха и другарите му кимнаха леко.
Някакъв друг слуга протегна ръка за пакета.
— Трябва да го предам лично на регента — повтори инструкцията ездачът.
Слугата сви устни, сякаш беше вкусил нещо горчиво, но отстъпи. Никой не можеше да възпрепятства ям ездач.
Торогене беше подновила разговора си, но спря, когато чу думите му, и взе пакета. Беше съвсем тънък, увит в кожа. Тя бързо развърза връзките и извади единствения сгънат лист. Ездачът гледаше как очите й се стрелкат напред-назад, докато чете. Можеше да се оттегли незабавно, но беше любопитен. Едно от проклятията на занаята му беше, че носеше интересни вести, но почти никога не научаваше какво гласят те.
За свой ужас видя как лицето на Торогене пребледнява. Тя вдигна очи и с внезапно раздразнение видя младия мъж, който стоеше пред нея, сякаш очакваше да сподели новината с него.
— Достатъчно за днес — каза тя на групата. — Оставете ме. Всички. Синът ми да дойде. Събудете го, ако се налага.
После сви пръсти и смачка листа на топка.
4.
Нощта беше безоблачна и изгрялата луна осветяваше огромното гъмжило пред Каракорум. В герите вече беше оживено — носеха се слухове, викове и шепоти летяха като ветрец. Градските порти се отвориха в мрака и група конници препусна бързо по западния път. Носеха факли и се движеха като светло петно през трептящия пейзаж, осветявайки хиляди обърнати към тях лица и мръсни гери, докато си проправяха път напред. Гуюк яздеше в центъра в богато украсена броня, блестяща фигура с меч с вълча глава на кръста. Още по-изненадващо за любопитните бе, че до него яздеше Торогене. Седеше в седлото като мъж, с изправен гръб, а дългата й коса бе прибрана в дебела плитка. Осветеното златно око измина цяла миля в лек галоп, преди Торогене да даде знак на гвардейците. Те отбиха наляво от главния път и продължиха през равнината между герите. Ездата нощем винаги беше опасна и стадата се пръснаха панически пред тях. Много блеещи животни бяха стъпкани под копитата или се затъркаляха настрани. Чуха се разтревожени викове и навсякъде по хълмовете около тях се появиха светещите точки на факлите, а мнозина наскачаха от леглата си с мечове в ръка.
Гуюк изсвири рязко и посочи към един сумрачен лагер, белязан със знамената на Сорхатани и синовете й. Трима от нощните му стражи дръпнаха рязко поводите и препуснаха в новата посока. Останалите продължиха напред, следвайки пътеките през герите, а хората пред тях бързаха да се дръпнат от пътя им. При липсата на прави пътища в морето от гери Гуюк напрегна очи, за да намери знамената, които му трябваха. Знаеше разположението на събралото се множество, но трудно се ориентираше в тъмното.
Ездачите изругаха, когато се озоваха на открит участък, който никой не разпозна, но в следващия миг един от гвардейците извика и посочи. Всички обърнаха конете и рязко спряха пред лагера на Байдур. Осветените му от факли знамена се развяваха на нощния вятър над главите им. Докато помагаше на майка си да слезе от коня, Гуюк забеляза колко много хора са се събрали да видят какво става. Редици и редици чакаха с извадени оръжия. Гуюк си спомни, че бащата на Байдур, Чагатай, бе опитал да направи преврат в Каракорум преди години точно в една такава нощ. И от всички хора Байдур бе човекът, от когото най-много можеше да се очаква предателство.