Денят продължи с върволица от лица, докато накрая едва правеше разлика между тях. Хиляди дойдоха при павилиона — глави на родове, владетели на земи на хиляди мили оттук. Някои вече показваха признаци на смесване — например най-големите деца на Чулгетай имаха чертите на корейци. На Гуюк му хрумна идеята да им заповяда да поддържат монголската раса чиста, преди да е била погълната от морето подчинени чужденци. Самата мисъл за упражняването на подобна власт му подейства като айраг в кръвта и сърцето му се разтуптя силно. След този ден думата му щеше да е закон за милиони — и други милиони под тяхната власт. Народът се бе разраснал отвъд всичко, за което би могъл да си помисли Чингис навремето.
Привечер Гуюк обиколи големите лагери. Нямаше един-единствен момент, в който да стане хан под възгласите на всички. Вместо това яздеше от място на място, а хилядите мъже коленичеха и припяваха клетвите си. Воините му бяха готови да поразят всеки, който откаже, но тревогите му се оказаха напразни. Накрая светлината започна да помръква и бяха запалени първите факли. Гуюк хапна и се върна в двореца навреме, за да се преоблече и да облекчи червата и надутия си до пръсване мехур. Преди зазоряване бе отново навън, като обиколи и последните от онези, които щеше да управлява — семействата на кожарите и множеството работници от всякакви народности. Те възкликваха благоговейно при единствения си шанс да зърнат лицето на хана и напрягаха очи в полумрака да видят картината, която щяха да запомнят през целия си живот.
Докато слънцето изгряваше отново, Гуюк се почувства изпълнен със светлината му, приповдигнат и опиянен. Беше хан и народът вече се приготвяше за пиршествата, които предстояха през следващите дни. Дори мисълта за Бату в руските му владения се превърна в маловажна досада. Днес бе денят на Гуюк. Народът най-сетне бе негов. Помисли си за празненствата с растящо вълнение. Дворецът щеше да е в центъра им — ново поколение от млади, дръзки и красиви хора, изтръскващи прахта на миналото.
5.
Торогене се отпусна на пейката в градинския павилион. Усещаше духа на съпруга си навсякъде около себе си. Лятото се беше проточило и градът изнемогваше от горещина. Месеци наред рядката жега се трупаше, докато не се разразят бури, после настъпваха един-два дни сладка прохлада, след което всичко изсъхваше и процесът започваше отначало. Самият въздух в подобни моменти бе тежък и обещаваше дъжд. Кучетата лежаха задъхани по ъглите на улиците. Всяка сутрин се намираха един-два трупа за разчистване или плачеща жена. На Торогене вече й, липсваше властта, с която бе свикнала. Преди Гуюк да стане хан, тя можеше да прати дневната стража да изтръгне с бой признания от дузина свидетели или да прогони семейство крадци, като ги изхвърли на пътя извън градските стени. А само за една нощ бе лишена от тези правомощия и можеше единствено да се обръща с молби към сина си редом с хиляди други.
Докато седеше сред листата, Торогене потърси покой, но не успя да го намери дори в компанията на Сорхатани.
— Не ми казвай, че се радваш да напуснеш града — рече Сорхатани.
Торогене потупа мястото до себе си, но на приятелката й не й се седеше.
— Никой млад хан не се нуждае от майка, която да следи всяко негово действие и грешка. Старото трябва да направи път на новото — изговори думите с неохота, повтаряйки помпозната реч на Гуюк от сутринта. — Имам чудесен дворец, построен ми от Угедай. Ще ми бъде добре там. И съм стара. Направо не мога да повярвам колко уморена се чувствам някои дни.
— Той се отървава от теб — рече Сорхатани и вдигна тънка клонка от пътеката. Сигурно беше паднала тази сутрин, иначе дзинските градинари отдавна да бяха я махнали. Огъна я в ръце като шибалка. — Синът ти трябва да почете това, което постигна, че успя да удържиш държавата да не се разпадне. Къде беше той тогава?
— Дори и така да е, той е хан. Години наред работих за това. Трябва ли сега да се оплаквам, че желанието ми се сбъдна? Що за глупачка ще съм тогава?
— Майка — каза Сорхатани. — Всички ние сме глупачки, когато стане дума за синовете ни. Мием ги, кърмим ги и единственото, което очакваме от тях, е да ни бъдат благодарни до края на дните си.
Разсмя се, настроението й се промени за миг. Торогене също се усмихна, макар всъщност да бе болезнено засегната от заповедта на сина си.