Когато воят премина в безсилно мрънкане, Монгке погледна нагоре към стражите.
— Затворете портата — нареди той. — Запомнете лицата им. Видите ли някой от тях отново зад стените, имате разрешението ми да го надупчите със стрели.
Разсмя се на злобата и ужаса, изписан по лицата на опърпаните и насинени придворни. Никой не събра кураж да оспори заповедта му. Изчака да затворят портите, докато гледката към степта се стесни до цепка и накрая изчезна. Отвън се надигна вой и плач. Монгке кимна на дневната стража и най-сетне захвърли окървавения бич и тръгна сам обратно към двореца. Докато вървеше, видя хиляди дзински лица да надничат от къщите към мъжа, който напролет щеше да стане хан. Намръщи се. Гледката отново му напомни, че градът се е отдалечил много от своите корени. Е, той не беше Гуюк и нямаше да чака години наред въпреки амбицията си. Държавата беше негова.
Миризмата на алое от сутринта вече бе едва доловима. Градът отново вонеше като лечебница след битка. Помисли си кисело за забралите рани, които бе виждал, надути и пълни с гной. Нужен бе кураж и спокойна ръка за изцеждането на подобна рана — разрез и остра болка, които да дадат начало на излекуването. Усмихна се, докато вървеше. Той щеше да бъде тази ръка.
Привечер целият град потъна в хаос. По заповед на Монгке воините бяха влезли в Каракорум, обикаляха всяка улица на групи по десет-двайсет души и претърсваха домовете на хиляди семейства. При първия намек за съпротива измъкваха собствениците навън и ги пребиваха публично, като ги оставяха на паважа, докато близките им не се осмелят да ги приберат. Някои останаха да се търкалят навън цяла нощ.
Дори леглата на болните биваха претърсвани за скрито злато или сребро, заемащите ги биваха изхвърляни със завивките и принуждавани да чакат на студа, докато воините не си свършат работата. Болните бяха много, кашляха неудържимо и се тресяха от треска, с празни очи. Дзинските семейства пострадаха повече от останалите, макар че мюсюлманските бижутери изгубиха всичко само за една нощ — от материалите до завършените и готови за продан изделия. По принцип всичко събрано трябваше да се отчете, но в действителност ценните неща изчезваха в деловете, които воините носеха върху броните си.
Утрото не донесе отдих, а само разкри разрухата. На всяка улица имаше най-малко по един труп и навсякъде из Каракорум се чуваше плач на жени и деца.
Дворецът беше в центъра на всичко това. Започна се с претърсване на пищните покои, принадлежали на приближените и любимците на хана. Съпругите или бяха взети от офицерите на Монгке, или пропъдени извън градските стени при мъжете си. Всички символи на високо положение, от гоблените до будистките статуетки, бяха премахнати. Тук поне Монгке можеше да държи нещата под контрол и откритите скъпоценности бяха прилежно струпани в хранилищата долу. Далеч повече предмети бяха изгорени на големи купчини по улиците.
Вечерта на втория ден от завръщането си в града Монгке свика най-доверените си военачалници в залата за аудиенции. Илугей и Ноян бяха монголи като него, силни мъже, израснали с лък в ръка. И двамата не показваха никаква привързаност към дзинската култура, а онези, които бяха повлияни от нея, вече бяха обръснали главите си и се бяха отървали от дрънкулките на онзи народ. Волята на орлока беше недвусмислена, когато прогони с бич дзинските писари от града.
Срещата с командирите без дзински писари, които да си водят записки, вече означаваше скъсване с двора на Гуюк. Монгке знаеше, че Яо Шъ е отвън, но не можеше да пусне стареца, преди да приключат със сериозната работа. Не изгаряше от радост, че ще трябва да изплаща дълговете на Гуюк. Един бащата небе знаеше как ханът бе успял да заеме такива огромни суми при празна хазна. В двореца вече се бяха появили нервни делегации от търговци, дошли да си приберат златото срещу представените документи. Монгке се намръщи при мисълта за това. С отнетото от чужденците в Каракорум богатство можеше да изплати повечето дългове, макар че това щеше да го остави без средства месеци наред. Честта му изискваше да го направи, както и практичното съображение, че се нуждае от добри отношения с търговците. Работата на хана май не се свеждаше само до печелене на сражения.
Още не беше сигурен дали е постъпил правилно с премахването на чиновниците от топлите им местенца в двореца. Част от него подозираше, че Яо Шъ му представя всеки дребен проблем като начин да го укори за постъпката му. Въпреки това споменът за прогонването им от града му доставяше огромно задоволство. Трябваше да покаже, че не е Гуюк и че градът ще бъде управляван от монголи.