— Той не заплаши да отпрати теб, Сорхатани — рече тя.
— Само защото все още обръща огромно внимание на Монгке. Орлок на войските. Това е повече, отколкото синът ми някога е желал. Кълна се, че изобщо не бяхме помисляли за такова нещо.
— Зная. Гуюк поне веднъж се вслуша в съвета ми. В Монгке тече кръвта на Чингис и туманите ще го последват. Синът ми му има пълно доверие, Сорхатани. Това е важно.
Сорхатани замълча. Вярно беше, че Монгке бе издигнат през първия сезон от управлението на Гуюк, точно както беше предвидила. Кублай обаче никога нямаше да поведе войска под властта на Гуюк. Нещо у двамата извеждаше на преден план най-лошите им черти. На два пъти беше пращала Кублай по някакви задачи, но той не се сработи с хана. Двамата се дразнеха един друг като котараци и нито тя, нито Кублай можеха да дадат задоволително обяснение за това. Имаше моменти, в които й се искаше Гуюк да я беше изпратил обратно в родината, далеч от жегата, вонята и тълпите на града, далеч от политиката, която разваляше всеки мирен ден. Дори в това отношение имаше подозрения. Не мислеше, че Гуюк я цени като съветник, а един спомен за баща му така и не й даваше покой. Преди години Угедай я беше помолил да се ожени за сина му. И сега идеята я караше да потръпне. Угедай беше твърде добър човек, за да упражни принуда, но Гуюк нямаше подобни скрупули. Както стояха нещата, след смъртта й родината на Чингис щеше да бъде наследена от Монгке или от някой от другите й синове, ако остави завещание и то бъде почетено. Можеше само да се надява, че Гуюк ще се задоволи да управлява отделните ханства. Той обаче като че ли нямаше подобни намерения. Всъщност приличаше й точно на онези алчни глупаци, които ще се опитат да си присвоят всичко. Сърцето й се късаше, че един такъв красив млад мъж има толкова много тъмни страни в себе си. Властта изкарваше у едни най-добрите качества, но Гуюк не показваше развитие в тази посока.
Това бе още едно от нещата, които нямаше да обсъжда с Торогене. Тя още оплакваше съпруга си и беше поставила сина си начело на държавата. Не беше работа на Сорхатани да й посочва слабостите му. Само преди седмица Гуюк беше отказал да приеме делегация първенци от Корио, а бе предпочел да излезе на лов с другари. Сорхатани несъзнателно се намръщи при спомена за напрегнатата среща с корейците. Беше се опитала да намали обидата с думи и дарове, но виждаше гнева им в мълчаливите погледи, които си разменяха. Когато се върна няколко дни по-късно, ханът изпрати съветника си Яо Шъ да изслуша молбите им. Сорхатани също можеше да го стори, ако Гуюк й бе позволил.
От спомена бузите й почервеняха от гняв. Този път беше пренебрегнала разфучалите се слуги и бе влязла насила при него. Надяваше се да го накара да разбере, че животът му не може да бъде безкраен гуляй или лов с приятели. Един хан трябваше да управлява всеки ден и да взема решенията, които другите не можеха да вземат без него.
Гуюк изобщо не се разкая, когато чу думите й. Тъкмо обратното, изсмя й се и я отпрати по начин, който можеше да се прецени като оскърбление. Това също нямаше да бъде споменато пред Торогене, не и точно когато си заминаваше, след като бе завършила делото на живота си. Сорхатани осъзна, че приятелката й ще й липсва, но винаги беше имало теми, които не се бе осмелявала да повдигне пред нея.
Ако не беше Кублай, тя сигурно щеше да полудее сред това гъмжило от глупаци, лъжи, интриги и тайни съюзи. Поне синът й я слушаше. Направо попиваше новата информация, а проницателността му продължаваше да я изумява. Кублай сякаш знаеше всяко нещо, което ставаше в града, и тя дори заподозря, че разполага с шпиони, способни колкото нейните собствени. Но дори той бе разтревожен напоследък. Гуюк замисляше нещо и между туманите и двореца непрекъснато препускаха вестоносци. Воините се упражняваха всеки ден в равнината и се обучаваха на стрелба, докато целият град не се изпълни с противната миризма на барут. Сорхатани имаше човек сред вестоносците, който беше готов да чете посланията, но те често бяха запечатани. Можеше да ги отвори, ако му наредеше, но това щеше да му коства живота, а тя не искаше да го жертва с лека ръка. Самият факт, че нещо се пазеше в тайна, вече говореше достатъчно, но Сорхатани имаше чувството, че се лута в мъгла. Кублай може и да научи нещо, помисли си тя, или най-малкото да излезе с по-добро предположение. Реши да поговори с него вечерта.
Двете с Торогене вдигнаха очи, когато чуха стъпките на дневните стражи на Гуюк. Торогене се изправи с въздишка и се загледа в далечината, сякаш искаше да отнесе със себе си спомена за града. Двете със Сорхатани се прегърнаха пред безстрастните погледи на гвардейците. Каруци, коне и слуги чакаха, за да я откарат в далечния дворец на брега на Орхон. Лятото също свършваше и Сорхатани не мислеше, че на приятелката й ще бъде позволено да се върне. Гуюк не бе в състояние да скрие удоволствието си от дадените заповеди, макар да ги бе украсил с изискани думи и ласкателства.