Посочи към прозореца. Сорхатани го последва и се загледа към равнината. Покоите й бяха достатъчно високо, за да вижда надалеч, и успя да различи тъмната маса конници, яздещи в строй. Гледката й напомни на сянката, която хвърля облак върху земята през лятото, но устните й се стегнаха и главата й внезапно се проясни.
— Гуюк каза ли ти накъде потегля? — попита Кублай.
Майка му поклати глава, макар да й беше болно да признае, че ханът не е споделил с нея.
— Това е… странно — тихо отбеляза Кублай.
Сорхатани го погледна в очите и с жест отпрати слугите да приготвят чай. Двамата ги гледаха как излизат, а когато останаха сами, Кублай леко се отпусна.
— Ако това е някаква демонстрация на сила или просто тренировка, сигурно щеше да знаеш — продължи той. — Гуюк е наясно, че половината град ще наскача от топлите си легла, за да го гледа как заминава. Няма начин да поведеш тайно армия. Той знае това.
— Ще ми кажеш ли тогава какво прави?
— Говори се, че ще потегли на запад да изпита новите воини, да ги привърже към себе си в планините с тежки походи и учения. Всички търговци от пазара са чули едно и също, което буди подозренията ми. Сякаш слухът е пуснат нарочно, при това доста умело.
Сорхатани сдържа нетърпението си, докато синът й премисляше всички възможности, преди да се спре върху една. Познаваше го достатъчно добре, за да бъде сигурна в заключението му.
— Бату — каза най-сетне той. — Трябва да е той. Бърз удар за премахване на човека, който не е положил клетвата пред хана.
Сорхатани затвори очи за момент. Още бяха сами, но наоколо винаги имаше слухтящи уши и тя пристъпи плътно до сина си.
— Бих могла да го предупредя — едва чуто прошепна.
Кублай се дръпна от нея и я погледна изпитателно в очите.
— Ще изложиш на риск живота на всички ни — каза той, като наведе глава до нейната, сякаш я утешаваше. Дори скрит наблюдател не можеше да е сигурен какво й шепне, докато вдъхва аромата на косата й.
— Нима трябва да стоя със скръстени ръце и да гледам как убиват братовчед ти? — отвърна тя.
— Ако такава е волята на хана, какъв избор имаш?
— Не мога просто да стоя и да бездействам, щом мога да му дам шанс да избяга. Ям ездачите могат да изпреварят войската.
Кублай поклати глава.
— Ще бъде опасно. Ездачите ще запомнят, че са отнесли съобщението. Ако Бату се измъкне, Гуюк ще започне разследване назад по веригата, докато не стигне до теб. Не ще позволя подобно нещо, майко.
— Мога да поръчам на някой слуга да изпрати съобщението до станцията в града.
— На кого би могла да се довериш, когато ханът се върне разярен и започне да търси виновника? Слугите могат да се купят, но ще се пречупят и ще проговорят.
Замълча за момент и погледът му се зарея нанякъде.
— Може да бъде направено от човек, готов да използва конете на ям станциите, без да е един от ездачите. Няма друг начин да се предупреди навреме Бату. Стига да си сигурна, че наистина го искаш.
— Той трябваше да е ханът, Кублай — рече тя.
Синът й така стисна ръката й, че я заболя.
— Майко, не бива да казваш подобно нещо дори на мен. Дворецът вече не е безопасно място.
— Именно, Кублай. Вече навсякъде има шпиони. Само преди година нямаше да ми се налага да си меря думите, в случай че някакъв парфюмиран придворен се втурне да шепне в ухото на господаря си. Ханът отпрати Торогене. Аз също няма да се задържа още дълго, особено щом ме следи. Нека му попреча в това, синко. Искам да го направя.
— Аз ще отнеса съобщението — каза той. — Няма да има нищо писано.
Беше очаквал от нея да възрази, но тя разбираше, че няма кой друг да го направи, така че кимна и отстъпи назад. Очите й блестяха от гордост.
— Добре тогава, Кублай — каза тя с нормален глас. — Излез в степта и ги гледай как заминават. Разкажи ми, когато се върнеш довечера. Искам да знам всичко.
Подслушваните не биха чули нищо тревожно, макар и двамата да знаеха, че той няма да се върне.
— Монгке трябва да е с хана — рече той. — Страшно му завиждам.
— Той е орлокът на хана, най-верният му човек — отвърна тя. Не беше нужно да изрича предупреждението. Монгке не биваше да научи, че се опитват да спасят Бату. Подобна тайна не можеше да се разкрие пред най-големия брат.
6.
Гуюк знаеше, че представлява чудесна гледка на коня си — бял жребец от ханския табун, който бе наследил. Въпреки среднощните пиршества с вино и обилна храна, младостта го поддържаше слаб и изгаряше всичко излишно. Не беше взел огромния обоз каруци и материали, нужен на войската за дълга кампания, за да поддържа мита за учения в планините колкото се може по-дълго. Въпреки това всеки от воините имаше два или три резервни коня. Благодарение на тях Гуюк бе осигурил достатъчно продоволствия и удобства, които да направят отпътуването удоволствие вместо неприятна задача.