Не бе трудно да си представи как дядо му е препускал през същите земи със съгледвачи отпред и войската зад него. Самият Гуюк имаше спомени за Великия поход на запад със Субодай, почти изпитваше носталгия по онова време и се радваше, че отново е с войската. Вярно, потеглиха късно сутринта вместо по зазоряване, тъй като му трябваше време, за да спре главоболието и стомахът му да се успокои. Яздеше с кървясали очи, но физическото усилие прочисти главата му и не след дълго отново изпитваше глад. Докосна кръста си и с ужас напипа първите гънки тлъстина там. Не се съмняваше, че изминаването на две хиляди мили ще го върне във форма и ще стегне мускулите на корема.
Настроението му се вгорчи, докато оглеждаше степите отпред. Трябваше да бъде дискретен, макар понякога да си мислеше, че всичките му военачалници знаят тайните му. Въпреки това не беше напълно откровен, колкото и да му се искаше. Монгке не беше много далеч отзад с туманите, а в неговото сериозно, сякаш непознаващо усмивката лице Гуюк виждаше всички останали, които биха го осъдили заради апетитите му. Помисли си отново за майката на Монгке, онази усмихната лисица, която бе въртяла баща му на пръста си. Гуюк искаше да се отърве от нея, но не можеше да пропъди просто така майката на толкова високопоставен човек. Умът му заработи, докато яздеше, потъна във фантазии, в които можеше да прошепне желанието си на някой доверен воин и Сорхатани просто да изчезне. Имаше такива, които щяха да изпълнят безпрекословно думата на хана, макар това да би струвало собствения им живот. Това бе опияняваща власт, но въпреки всичко той беше предпазлив. Правеше всичко по силите си да си мери приказките, докато напрежението не станеше непоносимо.
Рязко излезе от унеса си, когато чу рева на бойните рогове отляво. Обърна се и видя два тумана да се носят устремно с пики, както бяха правили вече дузина пъти от сутринта. Туманите препуснаха две-три мили, после оставиха конете си да пасат, докато останалите ги настигнат. Това бе публичното лице на маневрите му и не можеше да се оплаква, че трясъкът и виковете го дразнят. Всеки път, когато спираха, хиляди воини издигаха мишени и се упражняваха в стрелба от галоп, като пускаха и събираха безброй стрели. Изглеждаха внушително и отначало Гуюк бе обхванат от радостна тръпка, че командва подобна сила. След първата седмица обаче започна да му писва, макар понякога да си представяше Бату, завързан за някоя от мишените.
Само при мисълта за това бузите му поруменяха. Изградил беше мрежа от шпиони, в сравнение с която онази на баща му приличаше на детска занимавка. В града хиляди разговори се докладваха по веригата, за да бъдат събрани в края на деня от началника на шпионите и предоставени на Гуюк. Дори във войската онези, които проявяваха глупостта да критикуват хана си, биваха изправяни пред него да отговарят за необмислените си думи. Не се чуваха обаче никакви критики към Бату. Казваха, че бил любимецът на Субодай, внук на Чингис, който отказал да цапа ръцете си с политика и интриги. Гуюк кипна, когато си припомни подробностите. Простите воини се бяха научили да внимават с приказките дори когато се намираха сред приятели. Постъпващата информация почти пресъхна след първите публични наказания, но Гуюк продължаваше да слуша. Беше наредил провинените да бъдат връзвани на стълб и бичувани. Двама бяха екзекутирани по обвинение, че са призовавали за бунтове срещу хана. Гуюк лично гледа как езикът на един бе изтръгнат с клещи, преди да го убият. Усмихна се леко на спомена. Вече нямаше да има подобни приказки.
Сигурен бе, че такива събития не могат да засегнат авторитета му. Ако не друго, лично според него наказанията го бяха засилили. Нямаше нищо лошо хората да знаят, че ханът им ще наложи волята си толкова безмилостно, колкото го бе правил и Чингис. Воините се страхуваха от него и това беше в реда на нещата. Нямаше да побягнат от врага, ако Гуюк ги гледа.
Измина двеста или повече мили на запад, като спря за два дни, за да упражняват яздене в строй и атака. На третата сутрин поведе войската на север към руските земи, които баща му така глупаво беше дарил на враг. Това бе опетнена кръвна линия, осъзнал беше Гуюк. Бащата на Бату е бил предател и потомъкът му бе наследил тази черта. Помежду им никога не можеше да има доверие, дори да беше призовал Бату в Каракорум и да бе приел клетвата му. Този род можеше да отрови новата държава и не му оставаше друго, освен да го съсече и изгори до корен. Помисли си за майка си и за Сорхатани, които бяха като сестри в манипулирането. Нито едната, нито другата разбираха нуждата му да премахва враговете си. Да остави Бату на мира не беше постъпка на силен, а на слаб хан, който се страхува от предизвикателствата. Гуюк се усмихна. Щеше да даде пример, който да очертае пътя напред и да бъде урок за онези, които дръзнат да изпитат силата на новия хан. Нека всички да видят! От принцовете на Корио до арабите и народите на запад. Нека чуят за смъртта на Бату и да си помислят хубаво, преди да се осмелят да се изправят срещу монголите. Участта на Бату щеше да бъде ужасна и показна. Мълвата щеше да се предава от уста на уста през пустини, планини и зелени равнини. За Гуюк Бату щеше да бъде сигналният огън на върха на планината, посланието му до всички васални държави. В тази си роля Бату щеше да послужи чудесно на хана.