Миг по-късно беше отново на пътя, като се ослушваше за признаци на живот. Луната току-що беше изгряла и Кублай бе благодарен, че нощта тепърва настъпва. Не след дълго видя светлини пред себе си и отново препусна в галоп. Звънчетата на седлото зазвъняха високо в мрака.
Ям станцията беше малка, построена от варовик насред пустошта, само с няколко допълнителни пристройки и покрит с калдъръм двор. Бяха запалили факли, когато го чуха да приближава, и Кублай влезе уверено. Чакаха го двама мъже. Единият държеше дебел мях, а другият носеше паница с димящо месо, от което още капеше вода от гърнето вътре. Докато се спешаваше, от конюшнята изведоха отпочинал кон.
— Кой си ти? — ненадейно попита мъжът с паницата.
— Идвам от Каракорум и нося спешни съобщения — рязко отвърна Кублай. — А ти кой си?
— Извинявай — отвърна мъжът. Още изглеждаше подозрителен и Кублай видя как погледът му се спира върху коня, с който беше пристигнал. Не беше първият сетил се да открадне ям пони по този начин, но качеството на конете, които водеха крадците, обикновено ги издаваше. Забеляза, че мъжът кима неохотно. Въпреки това отново заговори, докато Кублай награби агнешкото и задъвка лакомо.
— Щом си от Каракорум, значи знаеш кой е ям началникът там.
— Териден ли? — отвърна Кублай с пълна уста. — Едрият християнин с червената брада? Добре го познавам.
Това бе лесно изпитание за млад мъж, който е израснал в града, макар че сърцето му бясно затуптя при мисълта, че може да бъде разкрит. Като се мъчеше да скрие колко е натъртен, Кублай яхна отпочиналия кон, намести малката чанта на раменете си, прие мяха и отпи глътка айраг, разреден с вода. Беше некачествен и кисел, но го стопли и той изпръхтя, докато хвърляше мяха обратно. Оттук нататък за храна щеше да разчита единствено на ям станциите.
— Ще му кажа, че поддържаш добре поста — каза той, докато вземаше поводите и подкарваше коня към каменната порта. Хората от станцията вече бяха заети да разседлаят предишното му пони и да го изтъркат. От животното се издигаше пара на светлината на факлите и никой не си направи труда да му отговори. Кублай се усмихна, сръга коня с пети и продължи на север. Планът бе проработил и щеше да проработи отново. Трябваше да бъде така, ако искаше да запази преднина. Никое съобщение не можеше да пътува по-бързо от носеното от ям ездачите. Докато не говореше лично с Бату, той щеше да бъде в пълно неведение за грозящата го заплаха.
Докато Кублай се отдалечаваше, служителят от станцията се взираше замислено след него. Никога досега не беше виждал такива жълти очи. Твърдеше се, че Чингис имал такива. Мъжът почеса ухапване от бълха по бузата си, унесен в мисли. Накрая сви рамене и продължи работата си.
Четиримата мъже следяха пътя три дни, като ловуваха на двойки, така че всяка вечер да имат зайци за вечеря. Недалеч имаше огромен развъдник и никак не бе трудно да залагат клопки пред дупките. Имаха добър изглед към пътя през планините и затова прекарваха времето си в приказки, игра на ашици и поправка на старо снаряжение. Знаеха, че ще ги сменят след два дни и краят на дежурството им наближава. Нямаха много поводи за вълнения. Беше минало само едно семейство амбулантни търговци, но мъжете не се интересуваха от евтините стоки в малката им каруца, теглена от древно еднооко пони. Бяха ги изпратили по пътя им с груб смях и ритник.
— Някой идва — каза Парих, най-младият от групата.
Останалите трима забързаха към ръба на малкия лагер и се загледаха към пътя долу, като внимаваха да не показват главите си. Лъковете бяха увити, за да ги предпазят от влагата, тетивите не бяха опънати. Въпреки това оръжията им бяха подръка. Само след няколко мига можеха да пуснат първите си стрели. Взираха се надолу, като ругаеха сутрешната мъгла, която сякаш излизаше от самите скали, преди да се разсее.
Въпреки мъглата различиха самотния мъж, който вървеше бавно, водейки куц кон. Главата му беше наведена, той приличаше на беден воин, който се връща уморено у дома след много нощи ловуване или търсене на изгубено животно. Въпреки това наблюдателите бяха поставени на пътя като първа линия на защитата и се отнасяха подозрително към всички. Най-възрастният, Тариал, беше видял предостатъчно засади и битки. Само той имаше белези по ръцете и останалите очакваха от него да взема решенията. Звуците се разнасяха далеч в планините и Тариал даде безмълвно знак на Парих да тръгва. Момъкът можеше да разузнае дали някой друг не се прокрадва отзад, както и да стреля от засада, ако нещата не тръгнат на добре. Останалите го изчакаха да заеме позиция, от която можеше да вижда половин миля в посоката, от която идваше непознатият. Младежът вдигна длан към тях. Всичко е чисто.