Тариал се отпусна.
— Само един е. Останете тук и да не сте посмели да ми крадете храната. Слизам при него.
Не направи опит да се скрие, докато се спускаше по каменистия сипей. Всъщност вдигаше колкото се може повече шум, за да не изнерви излишно непознатия. Преди години видя как ягун командирът му изгуби живота си по време на патрул в Самарканд. Беше се спотайвал в сенките, докато някакви крадци обираха дюкян. Докато единият от тях минаваше покрай него, командирът се приближи и постави тежко ръка на рамото му с идеята, че ще го уплаши до смърт. Замисълът успя, но в страха си крадецът заби камата си между ребрата му. Тариал се усмихна с тъга, когато си спомни физиономията на командира.
Щом стигна пътеката, непознатият беше достатъчно близо, за да може Тариал да различи чертите му. Беше висок, необичайно висок. Изглеждаше изтощен и едва тътреше крака. Понито беше прашно като него и стъпваше предпазливо с предния си десен крак.
Кублай усети погледа на Тариал и рязко вдигна глава. Ръката му посегна към кръста, но там нямаше меч. Намръщи се и вдигна свободната си ръка, за да покаже, че е невъоръжен.
— Ям ездач? — извика Тариал.
— Да — отвърна Кублай. Беше бесен на себе си, че е навлязъл така слепешком между хълмовете. Беше изгубил броя на дните и дори на конете, които бе сменил на ям станциите по пътя. А сега всичко постигнато можеше да бъде пропиляно заради неколцина разбойници. За пореден път съжали, че е изоставил оръжието си.
— За кого е съобщението? — попита Тариал. Нещо у този човек събуди инстинктите му, макар да не знаеше какво точно. Светложълтите очи пронизваха Тариал през мръсотията и ръката на непознатия неведнъж посягаше към кръста, сякаш беше свикнал да носи меч. Странно за прост вестоносец, който винаги пътува невъоръжен.
— Никой не спира ям ездач — рязко рече Кублай. — Съобщението не е за теб, който и да си.
Тариал се ухили. Непознатият едва ли беше много по-голям от Парих, но говореше като човек, свикнал да заповядва. Това също беше странно за един ям ездач. Не се сдържа да сондира още мъничко само за да види каква ще бъде реакцията му.
— Като се замисля, един шпионин би казал същото — рече той.
Кублай завъртя очи към небето.
— Шпионин на кон на вестоносец и с кожена чанта? При това без нищо ценно по него, ако мога да добавя.
— О, ние не сме разбойници, момче. Войници сме. Има разлика. Невинаги, ако трябва да съм откровен, но по принцип.
За негова изненада Кублай като че ли се поизправи и погледът му стана по-остър.
— Кой е мингхан командирът ти? — отсечено попита той.
— Намира се на трийсетина мили оттук, момко, така че не ми се вярва да му досаждам с теб. Не и днес.
— Името му — рязко каза Кублай. Всеки туман се състоеше само от десет мингхана. Кублай знаеше името на почти всеки мъж с такъв ранг в държавата.
Тариал настръхна от тона му, въпреки че в същото време остана учуден. Непознатият бе сам, невъоръжен, на стотици мили от където и да било, но въпреки това около него витаеше нещо, което караше Тариал да премисли първите си думи.
— Не приличаш на ям ездачите, които съм виждал досега — предпазливо рече той.
— Нямам време за празни приказки — изгуби търпение Кублай. — Кажи ми името му или се махай от пътя ми.
Преди войникът да успее да отговори, Кублай дръпна поводите и отново закрачи, насочвайки се право към него.
Тариал се поколеба. Изкушаваше се да просне ездача на земята. Никой нямаше да го обвини, но някакъв инстинкт за самосъхранение спря юмруците му. Още от първите думи нищо в тази среща не беше наред.
— Името му е Куилдар — каза той. Сигурен бе, че ще може да повали ездача, ако се опита да мине покрай него. Вместо това непознатият спря, затвори очи за момент и кимна.
— В такъв случай съобщението е за господаря му, Бату Борджигин. Лично за него и много спешно. По-добре да ме заведеш при него.
— Трябваше само да кажеш, момко — отвърна Тариал, като продължаваше да се мръщи.
— Веднага.