8.
Не разговаряха много, докато Тариал и Парих водеха Кублай през планината. Бяха оставили само един човек да следи пътя, а останалите трима поеха обратно да уведомят командира си. Куцият кон на Кублай остана да почива, а той получи най-малкото пони на съгледвачите, раздразнително животно, което все се опитваше да захапе пръстите му.
Парих делеше мяха си със странния ям ездач, но нито Кублай, нито Тариал изглеждаха в настроение да разговарят и първите му опити да завърже приказка останаха напразни. С Тариал начело тръгнаха по широка пътека, която се виеше нагоре към възвишенията. Кублай виждаше планини в далечината, но имаше само смътна представа къде се намира, въпреки картите, които беше запаметил. Въздухът бе чист и студен, а от мястото, през което минаваха, се откриваше гледка на много мили наоколо.
— Вече изгубих един ден с онзи куц кон — обади се най-сетне Кублай. — Трябва да яздим по-бързо.
— Това пък защо? — незабавно попита Тариал. Изгледа свирепо загадъчния пътник, който раздаваше заповеди на хората, сякаш му бяха лични слуги. Направо не можеше да повярва как Парих едва ли не заставаше мирно всеки път, когато непознатият го погледнеше. Никой ям ездач не се държеше така властно. Тариал знаеше, че този трябва да е някакъв офицер, може би тръгнал по своя работа и използващ ям станциите без разрешение. Помисли си, че Кублай няма да отговори — но той го направи, макар и неохотно.
— Зад мен идва войска. Ще бъде тук след седмица, най-много след десет дни. Господарят ти трябва да бъде уведомен колкото се може по-скоро.
Парих се опули, дори Тариал престана да се мръщи и внезапно се разтревожи.
— Колко голяма войска? — попита той.
В отговор Кублай заби пети в хълбоците на коня си.
— Питай господаря си, когато му предам съобщението — извика той през рамо.
Тариал и Парих се спогледаха за момент, после препуснаха в лек галоп, за да го настигнат.
Докато яздеше, Кублай се опитваше да прецени защитните качества на терена около него. Бату като че ли си беше направил лагер в долините между веригата възвишения, освен ако съгледвачите не го лъжеха за разстоянията. Помисли си отново за описанията, които беше чел в библиотеката в Каракорум. По времето на Чингис туманите унищожили крепост на хашишините, като я сринали до последния камък. Никое укрепление на Бату не би могло да издържи повече от онова. Кублай носеше възможно най-лошата новина, но Бату трябваше да изтегли хората си. Трябваше да бяга пред идващата ханска войска и да продължи да бяга, ако иска да се възползва от нищожния шанс хората му да не бъдат заловени и избити.
Вече с по-бързо темпо съгледвачите го поведоха през поредица хребети и долини. Повечето бяха покрити с гъсти гори. Имаше тесни животински пътеки и те ги следваха, но горите щяха да забавят войската на Гуюк и да я принудят да се придвижва в колона. Щяха да очакват засади и капани, а това щеше да ги забави с дни. Кублай поклати глава, докато яздеше през сумрака под балдахина от клони, които скриваха слънцето. Беше изгубил представа за време и разстояние, но слънцето залязваше, когато стигнаха един вътрешен кръг лагери на съгледвачи и Тариал спря да напълни мяха си, да изпразни мехура си и да смени конете. Кублай се спеши да направи същото. Костите му като че ли скърцаха. Усещаше враждебните погледи на воините на Бату, които кимаха на Тариал и Парих. Може би дузина мъже живееха на това влажно място и се редуваха на постоянна стража. Съмняваше се, че някой може да приближи Бату, без той да научи, но това нямаше да му помогне.
Кублай уморено яхна новото пони и последва Тариал и Парих, оставяйки лагера зад гърба си. Нощта се спусна малко след това и той изгуби всякаква ориентация. Знаеше, че без водач като Тариал щеше да се заблуди като едното нищо. Гората изглеждаше безкрайна и той започна да подозира, че Тариал нарочно го води по обиколни пътища, за да не може да намери обратния път или да доведе някого.
Яздиха цялата нощ, докато Кублай не задряма в седлото, а конят пристъпваше бавно и клюмаше от време на време. Никога не се бе чувствал толкова уморен. Последните пътеки бяха изчезнали и той започна да се чуди дали пък Тариал не се е изгубил. Не можеха да се ориентират по звездите и сякаш пътуваха насън, докато конете преодоляваха невидими препятствия и си пробиваха път през храсталаците, подчинявайки се на резките команди на тримата мъже. Клони и тръни драскаха дрехите и кожата им, докато навлизаха все по-дълбоко в планината.