Утрото дойде бавно, сивата му светлина върна гората в действителността. Кублай беше подгизнал от кисела пот и едва можеше да вдигне глава. Гърбът го болеше ужасно и той се изправяше и прегърбваше на интервали, като се мъчеше да облекчи пристъпите на болка. Тариал го наблюдаваше с едва скрита презрителна усмивка, но пък съгледвачът не беше препускал цял месец, изгаряйки мазнините си и хапвайки само по залък на ден, докато не остане кожа и кости. Кублай беше стигнал до състоянието да негодува горчиво срещу Бату, без да има причина за това. Знаеше, че той никога няма да оцени през какво беше минал, за да му донесе новината за войската на Гуюк, и раздразнението му се засилваше заедно със светлината на новия ден. На моменти гневът беше единственото, което му даваше сили.
Докато слънцето изгряваше, дърветата сякаш престанаха да образуват непроходимата плетеница, през която мъжете бяха минали през нощта. Пътуването в мрака вече се превръщаше в странен спомен с откъслечни картини. Кублай вдигна лице към топлите лъчи на слънцето, отвори кървясалите си очи и откри, че най-сетне са излезли от гората.
Пред тях се простираше красива долина. Кублай напрегна очи и видя в далечината нова стена от дървета. Откритото пространство не беше естествена поляна, а резултат от дългогодишната работа на хиляди хора, които бяха разчистили терена, за да осигурят място, където семействата на Бату да намерят спокойно място за заселване. Гората се простираше във всички посоки на много мили около тях. За първи път Кублай се запита как Гуюк би успял да намери подобно място. Докато беше между дъбовете и брезите, той не бе доловил ни най-слаба миризма на дим от огньовете им.
Пристигането им не остана незабелязано. Веднага щом тримата мъже изведоха конете си иззад дърветата, се чуха викове, които отекнаха надалеч. От скупчените гери и къщурки наизлизаха воини и препуснаха към тях. Кублай се отърси от умората — знаеше, че трябва да е с буден ум за предстоящата среща. Взе мяха си и насочи струята топла вода към лицето си, като разтърка енергично четината над горната си устна и брадичката. Можеше само да предполага колко парцалив и мръсен изглежда. Маскировката му на беден ям ездач вече беше съвсем реална.
Воините препускаха на отпочиналите си коне и изглеждаха отвратително бодри. Докато приближаваха, Кублай разтърка слепоочия, за да пропъди главоболието. Знаеше, че скоро трябва да хапне нещо, иначе можеше да припадне по някое време следобед.
Когато ягун командирът отвори уста да заговори, той вдигна ръка.
— Казвам се Кублай Борджигин, братовчед на Бату и принц на държавата.
Усети как Тариал и Парих едва ли не подскачат в седлата си. Не им беше казал името си досега.
— Заведи ме незабавно при господаря си. Трябва да чуе онова, което имам да му кажа.
Офицерът така затвори уста, че зъбите му изтракаха. Мъчеше се да съчетае представата за принц с мръсния скитник пред него. Жълтите очи го изгледаха свирепо през мръсотията и командирът си спомни описанията на Чингис, които бе чувал. Кимна.
— Ела с мен — каза той и обърна коня си.
— И храна — промърмори със закъснение Кублай. — Не бих отказал храна, а може би и малко айраг или вино.
Воините не отговориха и той препусна след тях. Тариал и Парих го гледаха опулени как се отдалечава. Чувстваха се отговорни за него и не им се искаше да поемат обратно към самотния си пост сред хълмовете.
След известно време Тариал въздъхна раздразнено:
— Няма да е зле да останем и да разберем какво става. Най-малкото трябва да разквасим гърлата си.
Когато влезе в самия лагер, Кублай видя широки улици, минаващи покрай домовете. Някои от постройките бяха познатите традиционни гери, но имаше и много дървени, вероятно изградени от огромните стволове, които е трябвало да изсекат, за да разчистят терена. Бяха хиляди. Първоначалните десет хиляди семейства на Бату бяха отгледали деца през годините в пустошта. Беше очаквал да попадне на самотен лагер, а виждаше пред себе си зачатъка на един нов народ. Дървесината бе в изобилие и сградите бяха високи и яки. Погледна с интерес онези на два етажа и се запита как ли жителите им ще се спасят при евентуален пожар. Камъкът беше рядкост наоколо и целият лагер миришеше на бор и дъб. Осъзна, че от умората мислите му са се зареяли, когато командирът спря пред голяма къща недалеч от центъра на лагера. С огромно облекчение Кублай видя Бату да стои пред дъбовата врата, облегнал се на един стълб със скръстени на гърдите ръце. Две едри кучета надникнаха да видят непознатия и едното изръмжа, но Бату се наведе и почеса ушите му.