— Беше още момче, когато те видях за последен път, Кублай — каза той и около очите му се появиха весели бръчки. — Добре дошъл в дома ми. Ти си мой гост.
Докато се спешаваше, краката на Кублай се подгънаха и той едва не падна. Нечии яки ръце го подхванаха и той измърмори благодарност на някакъв непознат.
— Вкарайте го вътре, преди да е изгубил съзнание — чу се гласът на Бату.
Домът на Бату се оказа по-голям, отколкото изглеждаше отвън, може би защото не бе разделен на много помещения. По-голямата част представляваше открито място с дървена стълба, водеща към платформа за спане в единия край, почти като плевник. Подът беше покрит с безразборно разхвърляни дивани, маси и столове. Кублай влезе, следван от двама воини, като спря на прага, за да могат кучетата да подушат ръцете му. Те като че ли приеха присъствието му, въпреки че едното го следеше толкова внимателно, колкото и двамата мъже зад него. Изчака търпеливо да го претърсят за оръжия, макар да знаеше, че няма да намерят нищо. Докато чакаше, видя деца да надничат от втория етаж. Усмихна им се и те изчезнаха.
— Изглеждаш изтощен — каза Бату, когато воините приключиха работата си.
Носеше дълъг нож на кръста си и Кублай забеляза, че беше готов да го извади при първия признак за борба. Бату никога не се бе проявявал като глупак, а сред народа се носеше легендата, че навремето Чингис убил човек с подострена люспа от бронята си, когато всички си мислели, че е невъоръжен. Подобна заплаха едва ли можеше да се открие в дел, вонящ на стара урина и пот.
— Не е важно — отвърна Кублай. — Нося съобщение от Каракорум. От майка ми до теб.
Беше огромно облекчение да каже думите, които бе пазил толкова дълго.
— Мога ли да седна? — попита той.
Бату леко се изчерви.
— Разбира се. Ела.
Нареди да донесат чай и храна и единият от воините излезе тичешком да изпълни заповедта. Другият беше дребен жилав мъж с дзински черти и сляпо бяло око. Зае позиция до вратата и Кублай го видя как намига с мъртвото си око към децата горе, преди да се загледа право напред.
— Благодаря — каза той. — Беше дълго пътуване. Иска ми се новината да беше по-добра. Майка ми поръча да те предупредя, че Гуюк идва. Изведе войската от града. Следвах ги няколко дни, докато се уверя, че потеглят на север. После ги изпреварих, но са на не повече от седмица път зад мен, ако има и толкова. Съжалявам.
— С колко тумана разполага? — попита Бату.
— Десет, с по два или три резервни коня на човек.
— Катапулти? Оръдия?
— Не. Пътуват като ударен отряд, само че много по-голям. Всички продоволствия са на резервните коне, поне доколкото видях. Братовчеде, майка ми предприе огромен риск, като изпрати мен. Ако се разчуе…
— Няма да излезе от мен, имаш клетвата ми — отвърна Бату. Погледът му се отнесе, докато обмисляше чутото. Под мълчаливия натиск на погледа на Кублай се върна в реалността и се съсредоточи.
— Благодаря ти, Кублай. Няма да го забравя. Иска ми се да разполагах с повече от седмица за подготовка, но и толкова ще бъде достатъчно.
Кублай примигна.
— Той има сто хиляди воини. Да не мислиш да се сражаваш?
Бату се усмихна.
— Мисля, че е по-добре да не обсъждам това с теб, братовчеде. Почини няколко дни, яж и си върни силите, преди да поемеш обратно към града. Ако оцелея, ще ти засвидетелствам своята благодарност. Предай много поздрави на майка си.
— Брат ми Монгке е с хана — продължи Кублай. — Той е орлок на войските на Гуюк и знаеш, че не е глупак. Проумей, Бату! Дойдох да те предупредя, за да можеш да избягаш.
Бату го погледна и видя ужасната умора в начина, по който Кублай се свлече до масата.
— Ако обсъдя това с теб, няма да мога да те пусна да си вървиш, не разбираш ли? Ако съгледвачите на Гуюк те заловят, и без това разполагаш с твърде много информация.
— Няма да посмеят да ме измъчват — отвърна Кублай.
Бату само поклати глава.
— А ако Гуюк заповяда? Много се надценяваш, приятелю. Предполагам, че майка ти ще оцелее заради вярната подкрепа на Монгке към Гуюк. А точно в този списък има място само за един.
Кублай взе решение, отчасти защото не можеше да си представи отново да се качи на кон, като се има предвид как се чувстваше в момента.
— Ще остана, докато не бъде безопасно да замина. А сега ми кажи, че не мислиш да атакуваш войската на хана. Същата войска, която превзе Йенкин, разруши крепостта на хашишините и посрами афганските племена! С какво разполагаш, най-много с двайсет хиляди воини, повече от които необучени момчета? Ще бъде истинско клане.