— Тази вечер ще ловувам на изток — каза Гуюк. — Прибрал ли си съгледвачите?
Сърцето му биеше силно и гласът на хана му се стори задавен, но мингхан командирът кимна в отговор, без да каже нищо. Седем пъти през едномесечния поход Гуюк беше правил едно и също, отдавайки се на страсти, които никога не бе изпитвал с младата си жена в Каракорум.
— Ако има нужда от мен, прати хора на изток.
Мингхан командирът се поклони, без да вдига очи. Гуюк хареса дискретността му. Без нито дума повече, ханът кимна на Анар и двамата поеха в тръс към границата на лагера. Гуюк държеше с лекота птицата, която гледаше устремено напред.
Всеки път, когато минаваха покрай воини, виждаше сведени глави. Яздеше изпъчен и излезе в обширната равнина. Наоколо пасяха десетки хиляди резервни коне — табунът бе толкова огромен, че покриваше земята като сянка и всяка вечер опасваше високата трева до последния стрък. Тук също имаше воини, стоящи на стража с животните. Един-двама го забелязаха от разстояние и приближиха, докато не видяха, че е ханът. В следващия миг станаха слепи и глухи и обърнаха конете си, сякаш не бяха видели нищо.
Вечерната светлина започна да отслабва и омеква, когато Гуюк подмина стадата. С всяка миля чувстваше как част от товара му изчезва и сякаш сяда по-изправен в седлото. Сенките се издължиха пред него и в приповдигнато настроение му се прииска да ги подгони, сякаш бе малко момче. Хубаво бе да загърби сериозните въпроси на ханския живот поне за малко. Това също бе нещо, което му липсваше, когато се връщаше в лагера. Тогава винаги чувстваше как отговорностите се трупат отгоре му като тежко наметало. Дните щяха да бъдат изпълнени с обсъждания на тактики, доклади и наказания. Въздъхна тихо при тази мисъл. Живееше за скъпоценните моменти далеч от всичко това, когато можеше да бъде самият себе си. Поне за малко.
На около половин дузина мили източно от лагера двамата с Анар попаднаха на един почти пресъхнал поток. Покрай коритото му растяха нарядко дървета и наслаждавайки се на пълния покой и уединение, Гуюк избра място, където сенките се събираха по-нагъсто. Подобни неща бяха безценни за един хан. Непрекъснато бе заобиколен от мъже и жени, от момента на събуждането си до последните срещи на светлината на факлите, преди да си легне. Само ромонът на потока и шумоленето на листата го изпълваха с чиста радост.
Развърза ремъците около краката на птицата и я изчака да се подготви, след което вдигна ръка и я хвърли във въздуха. Орлицата бързо се издигна на могъщите си криле и закръжи на стотици крачки над него. Беше твърде късно за лов и Гуюк реши, че тя няма да се отдалечи твърде много от него. Развърза примамката и завъртя въжето, като я гледаше с гордост. Тъмните й пера бяха поръбени в червено и произходът й бе благороден като неговия собствен — беше потомка на орела, уловен от самия Чингис като момче.
Започна да върти примамката около себе си на тънкото въже, описвайки все по-бързи и по-бързи кръгове. Видя как орлицата рязко зави и се спусна, изчезвайки за момент зад близкия хълм. Гуюк се усмихна. Познаваше тактиката на птицата. Въпреки това тя го изненада, като се появи от противоположната страна на посоката, в която гледаше. Той успя да зърне за миг размазаното петно, което рязко спря с разперени криле и се спусна върху примамката, за да я прикове за земята. Извика тържествуващо, за да похвали птицата. Даде й парче прясно месо с увитата си в кожа ръка и орлицата го глътна лакомо, докато Гуюк връзваше отново ремъците. Ако беше по-светло, щеше да излезе на лов за лисица или заек, но нощта наближаваше. Остави я на рога на седлото, мълчалива и бдителна.
Докато ханът упражняваше птицата, Анар беше постлал дебели одеяла от конски косъм на меката земя. Младежът беше нервен, знаеше какво предстои. Гуюк свали твърдата си кожена ръкавица и известно време остана неподвижен, като го гледаше. Накрая ханът оголи зъбите си в бавна усмивка на хищник.
Изражението му се смени, когато в далечината се чу тропот на копита и звън на звънчета. Той вдигна глава, вбесен, че му пречат. Дори ям ездачите трябваше да бъдат предупредени да не го прекъсват тази вечер. Застана със стиснати юмруци, очаквайки натрапника. Каквато и да беше причината, щеше да върне човека в лагера със заповед да изчака до сутринта. За миг се запита дали някой глупак не е решил да си направи удоволствието да обезпокои хана. Подобна проклетия допадаше на простолюдието и Гуюк си обеща, че ще научи името на ям ездача. Наказанието определено щеше да му достави удоволствие.