Оръжието на Бату беше толкова бързо, че не успя да го види, и само благодарение на дългогодишното обучение Гуюк успя да парира още два удара напълно инстинктивно. Мечовете звъннаха и той усети остро парене в ръката си. За свое отвращение вече дишаше тежко, докато Бату се сражаваше със затворена уста и нанасяше порой удари. Гуюк спря още една атака, която можеше да го разпори като коза, но дробовете му вече горяха, а Бату изглеждаше неуморен и сякаш ставаше все по-бърз и по-бърз. Нещо отново ухапа Гуюк, този път по крака — върхът на меча на Бату поряза дълбоко мускула на бедрото му. Той направи още една крачка назад и едва не падна, когато кракът му се подгъна. Не можеше да се обърне към Анар и не чуваше нищо освен собственото си дишане и звъна на мечовете. Надяваше се слугата му да е избягал. Започваше да мисли, че няма да победи този мъж, който въртеше меча с небрежната сила на дървар, сечащ тънка бреза. Продължаваше да се отбранява отчаяно, като усещаше как горещата кръв се стича по крака му, докато изчакваше удобен момент.
Не видя как Анар се хвърли отстрани. При отбиването на поредния удар мечът на Гуюк сочеше надясно и той бе останал уязвим. В същия миг Анар се блъсна в Бату и двамата се затъркаляха в тревата. Гуюк чу собственото си сърце да тупти оглушително, сякаш светът изведнъж беше замрял.
Анар бе невъоръжен, но се опита да задържи Бату, докато той скачаше на крака, с което даде така необходимия шанс на Гуюк. Бату заби два пъти меча си в хълбока на Анар — два свирепи удара, които изкараха въздуха и живота му. Въпреки това ръцете на младежа останаха вкопчени в дела на Бату и той не можа да запази равновесие. Гуюк пристъпи напред, обхванат от дива ярост. Първият му удар не успя, тъй като Бату завъртя Анар като щит, след което го пусна да падне. Гуюк се хвърли с намерението да улучи сърцето на противника си, но беше твърде бавен. Мечът на Бату се заби в него, преди да успее да нанесе удара. Гуюк ясно усещаше всеки пръст метал, който проникваше в гърдите между ребрата му. Завъртя се, яростта му даде сила да опита да заклещи острието. Изпъшка, когато то разкъса нещо вътре в него, но Бату не можеше да го освободи. Двамата почти се прегърнаха, разстоянието беше твърде малко, за да може Гуюк да замахне с меча си. Вместо това стовари дръжката в лицето на Бату, като счупи носа и сцепи устните му. Усещаше как силата му изчезва като изливаща се от него вода и ударите му ставаха все по-слаби, докато накрая едва можеше да повдигне ръце.
Мечът се изплъзна от пръстите му и изведнъж краката му станаха безполезни и той тупна на земята. Мечът на Бату бе все така забит дълбоко в гърдите му. Анар лежеше на земята, давеше се и пръскаше кървави слюнки. Погледите им се срещнаха и Гуюк се извърна. Изобщо не се интересуваше от съдбата на някакъв си слуга.
Пред очите му падна черно перде. Усети как Бату дърпа дръжката на меча си като някакъв далечен напън, който почти не му причиняваше болка. Когато оръжието най-сетне се освободи, Гуюк усети как червата и мехурът му се изпразват. Не беше бърз край и той се вкопчи в живота, като пъшка без капка мисъл известно време, докато дробовете му не престанаха да поемат въздух.
Бату стана и се загледа с подуващи се очи към мъртвия си братовчед. Спътникът му още не бе издъхнал и Бату мълчаливо зачака хъхренето да замлъкне, а отчаяните очи да се изцъклят мъртвешки. Когато и двамата си отидоха, той се отпусна на коляно, остави меча на земята до себе си и вдигна ръка към лицето си, за да установи пораженията. Кръвта течеше на лепкава струя от носа му и той се изплю на тревата, когато гъстата течност го задави. Погледът му се спря върху меча на Гуюк с озъбената вълча глава на дръжката. Поклати глава на собствената си алчност и затърси с очи ножницата. Със сковани движения изчисти острието, прибра го в нея и постави оръжието върху гърдите на Гуюк. Робата на хана вече бе натежала от изстиващата кръв. Нищо не пречеше на Бату да вземе меча, но не можеше да го направи.
— Моят враг ханът е мъртъв — тихо промърмори той, загледан в неподвижното лице на Гуюк. Благодарение на Кублай знаеше, че Гуюк ще зареже гвардейците си и безопасността на лагера. Беше чакал три безценни дни в криене и наблюдение, като рискуваше да бъде открит от съгледвачите. През цялото време го измъчваха съмнения, по-лоши и от жаждата. Ами ако Кублай грешеше? Ами ако беше пропилял дните, които му бяха нужни да отведе хората си на безопасно място? Беше на крачка от отчаянието, когато най-сетне Гуюк се появи.