Стана, все така загледан надолу. Лятната нощ вече беше настъпила, макар да бе сигурен, че двубоят е продължил съвсем кратко. Погледна към мъртвата орлица и изпита съжаление — знаеше, че птицата е потомка на орела на самия Чингис. Изпъна гръб, изправи се и напълни дробовете си с чист въздух. Получените рани започваха да се обаждат. Не бяха сериозни, а той беше силен. Чувстваше живота във вените си и вдиша дълбоко, като се наслаждаваше на усещането. Не съжаляваше за решението си да се изправи срещу хана с меч в ръка. Имаше лък и можеше да повали и двамата, преди изобщо да разберат, че са атакувани. Вместо това ги бе убил с чест. Изведнъж се разсмя на глас, обхванат от радост, че е останал жив след битка. Не знаеше как ще я кара държавата без Гуюк. Това нямаше значение за него. Собствените му хора щяха да оцелеят. Като продължаваше да се смее тихо, Бату избърса меча си в туниката на слугата и го прибра в ножницата, след което тръгна към коня си.
Когато Монгке пристигна, воините стояха мълчаливи и потресени около тялото на хана си. Слънцето изгряваше, от близките дървета грачеха гарвани. Долните клони бяха покрити от черните птици и много от тях скачаха на земята с разперени криле, поглеждайки към мъртвата плът. Докато Монгке слизаше от коня, един воин раздразнено ритна към особено нахален гарван, но той успя да отлети, преди да пострада.
Гуюк лежеше там, където беше паднал, с меча на баща си на гърдите. Монгке си проби път през хората си и се спря над тялото, скрил емоциите си зад студената физиономия, на която се научаваше всеки воин. Остана дълго време така и никой не посмя да се обади.
— Разбойници щяха да вземат меча — най-сетне каза той. Дълбокият му глас бе станал дрезгав от гняв. Наведе се и вдигна оръжието, извади го наполовина от ножницата и видя, че е почистено. Погледът му отново се насочи към телата и се спря върху кървавите петна по туниката на слугата.
— Никого ли не видя? — внезапно попита и се извъртя към най-близкия съгледвач. Мъжът трепереше, докато отговаряше.
— Никого, господарю — поклати глава той. — Когато ханът не се върна, излязох да го търся… после се върнах да съобщя на теб.
Погледът на Монгке го изпепели и съгледвачът се извърна, обхванат от ужас.
— Твоя задача беше да разузнаеш земята на изток — тихо рече Монгке.
— Господарю, ханът заповяда да прибера съгледвачите — каза мъжът, без да посмее да вдигне очи. Потеше се видимо, една струйка се стичаше по бузата му като сълза. Трепна, когато Монгке извади меча с вълчата глава, но не се дръпна назад и остана да стои с наведена глава.
Лицето на Монгке беше спокойно, докато се движеше. Стовари ръба на меча върху врата на мъжа с цялата си сила, отсичайки главата. Тялото падна безжизнено напред, докато Монгке се обръщаше към труповете. Искаше му се Кублай да е тук. Въпреки цялото си отвращение към дзинските дрехи и маниери на брат си, знаеше, че Кублай би му предложил добър съвет. Чувстваше се изгубен. Убийството на съгледвача дори не започна да потушава обзелите го ярост и безсилие. Ханът бе мъртъв. Като орлок на войската му, отговорността за това можеше да бъде единствено негова. Дълго време стоя мълчаливо, след което пое дълбоко и бавно дъх. Баща му Толуй беше дал живота си, за да спаси Угедай хан. Монгке беше с него в последните му мигове. По-добре от всеки друг осъзнаваше честта и изискванията на поста си. Не можеше да направи нещо по-малко от баща си.
— Не можах да защитя господаря си, пред когото дадох клетва — промърмори той. — Животът ми е обречен!
Един от военачалниците го бе приближил, докато стоеше над тялото на хана. Илугей беше стар воин, ветеран от Великия поход на Субодай на запад. Познаваше Монгке от много години и незабавно поклати глава при думите му.
— Смъртта ти няма да го върне — рече той.
Орлокът се обърна към него, пламнал от гняв.
— Отговорността е моя — рязко каза той.
Илугей предпочете да сведе глава, вместо да посрещне погледа му. Видя как мечът помръдва в ръката на Монгке, изправи се и пристъпи напред без признак на страх.
— И моята глава ли ще вземеш? Господарю, трябва да оставиш гнева. Смъртта не е избор. Не и днес. Войската има само теб за водач. Далеч сме от дома, господарю. Ако паднеш, кой ще ни поведе? Къде да отидем? Да продължаваме напред ли? За да предизвикаме един внук на Чингис? Или в родината? Ти трябва да ни поведеш, орлок. Ханът е мъртъв, народът е без водач. Останал е беззащитен, а навсякъде около него дебнат кучета. Нима искаш да настъпи хаос и гражданска война?