Монгке с неохота се застави да се замисли за нещо повече от труповете на поляната. Гуюк не беше живял достатъчно дълго, за да остави наследник. Монгке знаеше, че той има съпруга в Каракорум. Смътно си спомняше, че е срещал младата жена, но не можеше да се сети името й. Осъзна, че то вече няма значение. Помисли за майка си Сорхатани и сякаш чу гласа й в главата си. Нито Бату, нито Байдур имаха подкрепата на войската. Като орлок Монгке беше в идеална позиция да застане начело на народа. Сърцето му се разтуптя по-бързо при мисълта и лицето му пламна, сякаш стоящите около него можеха да чуят мислите му. Не беше мечтал за това, но реалността бе стоварена отгоре му от труповете, проснати в краката му. Погледна към лицето на Гуюк, така отпуснато и бледо, останало без капчица кръв.
— Бях верен — прошепна Монгке на трупа.
Помисли си за дивите гуляи на Гуюк в града и как му призляваше от тях. Познаваше вкусовете му и никога не се бе чувствал наистина удобно в негово присъствие, но всичко това вече беше минало. Помъчи се да си представи бъдещето. Отново му се прииска Кублай да е тук, вместо на хиляди мили в Каракорум. Той щеше да знае какво да прави, какво да каже на хората.
— Ще си помисля — каза на Илугей. — Увийте тялото на хана и се пригответе за път.
Погледна към окаяния труп на слугата на Гуюк и забеляза струйката черна кръв, изтекла от устата му. Дойде му вдъхновение и заговори отново:
— Ханът е умрял храбро, в бой с убиеца си. Нека хората го знаят.
— Да оставя ли тялото на убиеца? — попита Илугей с блеснали очи. Никой не обичаше лъжата повече от монголските воини. Можеше дори да е истина, макар да се чудеше как мечът на Гуюк е успял да бъде почистен и положен така внимателно от умиращ човек.
Монгке се замисли за момент, после поклати глава.
— Не. Разсечете го на четири и хвърлете парчетата в някоя отходна яма. Нека мухите и слънцето пируват.
Илугей се поклони тържествено на заповедта. Стори му се, че вижда пламъчето на амбицията да се разгаря в очите на Монгке. Беше сигурен, че няма да се откаже от правото си да бъде хан, независимо как се е стигнало дотук. Илугей бе презирал Гуюк и мисълта за Монгке начело на държавата бе облекчение за него. Той не търпеше коварните дзински влияния, които бяха станали такава важна част от културата на народа. Щеше да управлява като Чингис, като традиционен монголски хан. Илугей се помъчи да не се усмихне, макар вътрешно да ликуваше.
— Твоя воля, господарю — със спокоен глас отвърна той.
10.
Отне му месец да върне войската в Каракорум, почти половината от времето, което им трябваше на отиване. Освободен от командването на Гуюк, Монгке вдигаше хората всяка сутрин по зазоряване, поддържаше здраво темпо и мърмореше при всяко спиране за ядене или сън.
Когато видяха светлите градски стени, настроението на мъжете трудно можеше да се определи. Носеха тялото на хана и доста от тях се срамуваха, че са се провалили в дълга си към Гуюк. Монгке обаче яздеше гордо, вече сигурен в авторитета си. Гуюк не беше обичан хан. Мнозина воини решиха да подражават на командира си и не сведоха глави.
Новината беше стигнала преди тях благодарение на ям ездачите. Така Сорхатани имаше време да подготви града за дните на траур. Мангали с кедрово дърво и черно алое бяха запалени по зазоряване, когато войската приближи. Сив дим се издигна над Каракорум и обгърна града в мъгла и тежки аромати. Като никога вонята от запушените канали не се долавяше.
Заобиколена от дневни стражи, облекли най-добрите си брони, Сорхатани чакаше при градската порта, загледана към пътя, по който щеше да се прибере войската на сина й. Кублай едва беше успял да го изпревари под прикритието на ям ездач. Сорхатани усещаше годините си, докато стоеше на вятъра и се взираше в прашния облак, вдигнат от десетките хиляди коне и хора. Един от гвардейците прочисти гърлото си и получи неудържим пристъп на кашлица. Сорхатани го изгледа предупредително да замълчи. Монгке още беше далеч, така че тя направи крачка към воина и постави длан на челото му. Гореше и Сорхатани се намръщи. Зачервеният мъж не беше в състояние да отвърне на въпросите й. Докато му говореше, той вдигна безпомощно ръка и тя раздразнено му махна да излезе от строя.
Усети сърбеж в собственото си гърло и преглътна, за да се овладее и да не се изложи. Двама от слугите й бяха на легло със същата треска, но тя не можеше да мисли за това точно сега, когато Монгке се прибираше у дома.