Монгке влезе през полираните медни врати в залата за аудиенции. Старшите сановници в Каракорум се бяха събрали по негова заповед и всички коленичиха при появата му и опряха глави в дървения под. Гуюк се чувстваше добре от подобни неща, но това беше грешка.
— Ставайте — рязко им заповяда Монгке, докато минаваше покрай тях. — Ако трябва, кланяйте се, но няма да търпя подобно дзинско раболепничене в мое присъствие.
Настани се с отвратена физиономия на пищния трон на Гуюк. Присъстващите се надигнаха колебливо и той се намръщи, когато се вгледа по-внимателно в тях. В помещението нямаше нито един истински монгол — наследство от няколкото години управление на Гуюк, както и на баща му преди него. Какъв смисъл имаше да завладява държава, ако превземаха ханството му отвътре? Кръвта беше на първо място, макар тази проста истина да бе забравена от хора като Гуюк и Угедай. Присъстващите в залата управляваха империята, определяха данъци и трупаха богатства, а техните завоеватели продължаваха да живеят бедно и просто. Монгке се озъби при тази мисъл и уплаши чиновниците още повече. Погледът му спря върху Яо Шъ, ханския съветник. Изучава го известно време, припомняйки си някогашните уроци с дзинския монах. От Яо Шъ се беше запознал с будизма и бе научил арабски и мандарински. Макар да презираше много от наученото, Монгке все пак се възхищаваше на стареца и Яо Шъ вероятно бе незаменим. Той стана от трона и тръгна покрай редицата, като избираше някои от тях с кратко докосване по рамото.
— Застани до трона — казваше им и продължаваше нататък, а те бързаха да се подчинят. Избра общо шестима и накрая спря пред Яо Шъ. Съветникът стоеше изправен, макар да бе най-старият от всички в залата. Беше познавал Чингис на младини и дори само това беше достатъчно, за да бъде почетен.
— Можеш да използваш тези в екипа си, съветник. Останалите ще бъдат от народа, с монголска кръв. Обучи ги да поемат нещата по-нататък. Няма да позволя моят град да се управлява от чужденци.
Лицето на Яо Шъ стана пепеляво, но той можеше единствено да се поклони в отговор.
Монгке се усмихна. Беше облечен в бойна броня — знак за присъстващите, че дните на коприната са към края си. Държавата бе възникнала във война, а после бе управлявана от дзински придворни. Вече нямаше да бъде така. Монгке отиде при един от гвардейците си и му промърмори заповед в ухото. Мъжът се изнесе тичешком, а писарите и придворните зачакаха нервно, докато Монгке стоеше пред тях с леката си усмивка и гледаше през отворения прозорец към града.
Когато се върна, воинът носеше пръчка с ивица кожа на единия край. Монгке я взе и разкърши рамене.
— Затлъстели сте от град, който не се нуждае от вас — каза той и изплющя с бича. — Стига толкова. Махайте се от дома ми.
За момент събралите се мъже останаха потресени от думите му. Колебанието им беше предостатъчно за Монгке.
— И сте станали бавни по времето на Гуюк и Угедай. Когато някой, който и да е, от народа ми ви заповяда, ще изпълнявате!
Шибна най-близкия писар през лицето, като се постара да го удари и с пръчката. Човекът изквича и падна назад и Монгке започна да го бичува, като замахваше силно. Останалите се мъчеха да се отдалечат с панически викове. Монгке се ухили и продължи да удря отново и отново, като понякога пускаше кръв. Всички се завтекоха към изхода и той ги подгони като подивял, шибаше крака, лица — до каквото успееше да се добере.
Подкара ги по коридорите към двора на двореца, където сребърното дърво блестеше на слънцето. Някои падаха и Монгке със смях ги риташе да станат и да продължат да бягат с натъртени ребра. Беше воин сред овце и използва бича, за да ги събере на купчина, сякаш събираше агнета. Те се запрепъваха напред към градската порта под развеселените погледи на стражите от двете кули. Монгке не спря, въпреки че бе плувнал в пот. Риташе, блъскаше и дереше, докато и последният не се озова извън градските стени. Едва тогава спря задъхан в сянката на портата.
— Достатъчно живяхте на гърба на народа — извика им той. — Време е да работите за прехраната си или да умрете от глад. Влезете ли отново в града ми, ще ви взема главите.
От групата се надигна вой на страх и гняв и за момент Монгке дори си помисли, че ще му се нахвърлят. Мнозина имаха жени и деца в града, но това изобщо не го интересуваше. Жаждата да наказва го изгаряше и почти му се искаше да се осмелят да го нападнат, за да може да извади меча си. Не се страхуваше от чиновници и писари. Те бяха дзинци и въпреки цялата си ярост и остър ум не можеха да направят нищо.