Докато пътуваха, очите на Харолд се взираха в мрака край лъча на фаровете за дулото на пушка, което можеше да изникне, да гръмне и да го изпрати в гроба. Когато наближиха дома, а градът се смаляваше назад в тъмнината, той се пресегна и положи длан върху ръката на Люсил.
— Защо отиваме у дома? — попита Джейкъб.
— Когато беше в Китай, сам и уплашен, какво искаше да направиш?
— Исках да се прибера у дома — отвърна Джейкъб.
— Така правят хората — кимна Харолд. — Дори и да знаят, че адът може да ги застигне и там.
Когато отбиха от магистралата по черния път, който водеше към къщата им, Харолд се обърна към жена си:
— Първото, което трябва да направим, е да вкараме Кони и децата вътре. Без въпроси. Не се притеснявай за Джим. Само набутай тези деца вътре. Чуваш ли ме?
— Да — отвърна Люсил.
— Щом влезете, отивайте на горния етаж. Не се бавете за нищо.
Харолд спря пикапа в края на алеята, включи дългите светлини и остави блясъка им да измие всички цветове. Къщата беше тъмна и изглеждаше празна, така както не си спомняше да я е виждал някога.
Той натисна педала на газта и тръгна напред. Набра скорост по алеята, завъртя пикапа на поляната и го паркира със задницата пред стъпалата на верандата, сякаш смятаха да разтоварят коледна елха или цяла каросерия дърва за огрев, а не тялото на Джим Уилсън.
Беше обзет от усещането, че ги следят, от чувството, че нещата все още не са наред, затова направи всичко припряно.
Заслуша се и чу да се носи ниският тътен на двигателите на пикапи — вероятно вече бяха в началото на черния път, разбра Харолд по звука.
Отвори вратата на пикапа и слезе.
— Влизайте вътре — каза. Извади децата от кабината, закрепи ги на краката им като жребчета и ги побутна към верандата. — Хайде, сега — подкани ги. — Влизайте бързо.
— Това беше забавно — усмихна се Джейкъб.
— Просто влез вътре — отвърна Харолд.
Изведнъж светлина от фарове заподскача по алеята. Харолд сложи ръка като козирка над очите си и издърпа пистолета от колана си. Джейкъб, Люсил и тримата Уилсън се втурваха през вратата, когато изникна първият пикап и спря в двора точно под стария дъб. Трите пикапа, които го следваха, паркираха един до друг с включени дълги светлини.
Но Харолд вече знаеше кои са те.
Обърна се и се качи на верандата, докато вратите на пикапите се отваряха и шофьорите излизаха.
— Харолд! — извика някакъв глас иззад стената от светлина. — Хайде сега, Харолд!
— Изключи проклетите фарове, Фред! — отвърна Харолд. — И може да кажеш на приятелите си да направят същото.
Той застана пред вратата и свали предпазителя на пистолета. Чуваше как вътре в къщата всички се качват на горния етаж, както им беше казал.
— Разбирам по звука, че Кларънс още не си е затегнал ремъка на двигателя.
— Хич не се притеснявай за това — отговори Фред Грийн. После фаровете на пикапа му угаснаха. След малко угаснаха и фаровете на другите камиони.
— Предполагам, че все още носиш онази пушка — провикна се Харолд.
Фред заобиколи до предната част на пикапа си, докато очите на Харолд привикваха с тъмнината. Фред държеше пушката като бебе на ръце.
— Не исках да го правя — каза той. — Сигурно го знаеш, Харолд.
— О, я стига. Просто видя шанс да направиш нещо, което винаги си искал, и го направи. Ти винаги си бил луда глава, а както тръгна светът, най-накрая успя да се проявиш като луда глава, което винаги си искал.
Харолд отстъпи още една крачка към вратата и насочи пистолета си. Старците, които бяха дошли с Фред, вдигнаха своите ловни пушки, но Фред не насочи своята.
— Харолд — поклати глава той, — само ги изкарай навън и да сложим край на всичко това.
— Като ги убием?
— Харолд!
— Защо е толкова важно да останат мъртви?
Харолд отново отстъпи назад. Не му се искаше да оставя тялото на Джим в каросерията на пикапа, но нямаше друг избор.
— Как стана такъв? — попита той. — Мислех, че те познавам по-добре.
Вече беше почти вътре в къщата.
— Това просто не е правилно — сви рамене Фред. — Въобще.
Харолд влезе в къщата и затръшна вратата. За миг настана тишина. Дъбът в двора прошумоля с внезапния порив на вятъра, който дойде от юг като обещание за нещастие.
— Дайте тубите с бензин — извика Фред Грийн.
Патриша Белами
Той намери майка си сама в класната стая, седнала в края на походното си легло — да чака, и чака, и чака — с ръце в скута и поглед, насочен право напред, без да се спира върху нещо конкретно. Когато го видя на вратата, в очите й внезапно блесна светлината на разпознаването.