— Защо? Защото съм жена?
— Не. Защото аз ти казвам.
Люсил не успя да сдържи смеха си.
— Това се отнася и за мен — обади се Кони и тръгна надолу по стълбите.
— О, по дяволите — изпъшка Харолд.
— Какво правиш тук, Кони? — попита Люсил. — Връщай се горе.
— Виждаш ли какво ми е? — Харолд се обърна към Люсил.
— Какво ще правим? — погледна го в очите тя.
— Аз ще се оправя — заяви съпругът и. — Не се притеснявай.
Кони влезе приведена в кухнята, като избягваше прозорците доколкото можеше, и грабна най-големия нож, който успя да намери в дървената стойка.
— Каква е тая работа с жените и ножовете? — попита Харолд. — Помниш ли онази жена Бобит2? — Той поклати глава. След това: — Нека просто да сложим край на всичко, Фред.
— Няма да свърши добре — каза Люсил.
— Тъкмо това щях да ви кажа — провикна се Фред.
Ако се съдеше по звука на гласа му, беше почти на верандата.
— Харолд — извика той. — Харолд, ела до прозореца.
Харолд се изправи със стон.
— Моля те, Харолд — протегна ръка към него Люсил.
— Всичко е наред.
— Хайде да поговорим — предложи Фред Грийн.
Стоеше на верандата пред прозореца. Харолд можеше да го гръмне право в корема, ако искаше. А при гледката на тялото на Джим Уилсън в каросерията на пикапа — така съвършено изпълняващо своето предаване на смъртта — Харолд изпита силна и неотложна необходимост да дръпне спусъка. Но Фред стоеше пред него без пушката си и изглеждаше искрено разстроен.
— Харолд. Наистина съжалявам.
— Иска ми се да ти повярвам, Фред.
— Сериозно?
— Да.
— Тогава трябва да разбереш, че не желая повече кръвопролития.
— Не и от Истинските живи, нали?
— Точно така — кимна Фред.
— Ти искаш само да ви предам това семейство, тези деца.
— Точно така, но трябва да разбереш, че не сме тръгнали да убиваме. Въобще не е така.
— Тогава какво се предполага, че е?
— Това е връщане, поправяне на нещата.
— Поправяне?
— Просто връщаме нещата обратно, така както би трябвало да бъдат.
— Така както би трябвало да бъдат? Откога да се избиваме един друг е така както би трябвало да бъде? Не е ли достатъчно лошо, че вече са били убити веднъж? Трябва ли сега да умрат отново?
— Не сме ги убили ние! — изкрещя Фред.
— Кои ние?
— Не знам кой го е направил — сви рамене Фред. — Някой чужденец. Някои луд маниак, минаващ през града. Просто е станало така, че са имали лош късмет през онзи ден. Това е всичко. Не бяхме ние. Не беше Аркадия. Ние тук не убиваме хора!
— Не съм казвал, че ти си го направил — отвърна Харолд.
— Но се случи — каза Фред. — И този град после не беше същият — той замълча. — Мястото им не е тук. И ако трябва да изкореняваме семействата им едно по едно, точно това ще направим.
Нито Харолд, нито Фред поглеждаха към тялото на Джим Уилсън. Само с факта, че беше тук и беше мъртъв, Джим Уилсън сякаш казваше твърде много за състоянието на Аркадия, твърде много за състоянието на живота и на Харолд, и на Фред.
— Спомняш ли си как беше, преди да се случи всичко? — попита най-накрая Харолд. — Помниш ли рождения ден на Джейкъб? Слънчевата светлина. Всички се суетяха наоколо, усмихнати и какво ли още не. Мери щеше да пее онази вечер — той въздъхна. — И тогава, ами тогава всичко стана различно, предполагам. Ние всички станахме различни.
— Тъкмо за това говоря — започна Фред. — Някои неща би трябвало да се случват на други места. Грабежи, изнасилвания, простреляни и убити хора, хора, които умират преждевременно. Тук не се случват такива неща.
— Но се случиха — поклати глава Харолд. — Случиха се на семейство Уилсън, на Мери. А като гледам в какво положение сме сега, предполагам, че се случиха и на нас. Светът ни откри, Фред. Откри Аркадия. И да видиш Джим и Кони мъртви за втори път няма да промени това.
После настъпи тишина, тишина, изпълнена с възможности и вероятности. Фред Грийн поклати глава, сякаш отхвърляше някакъв спор в ума си.
— Трябва да сложим край — пак заговори Харолд след миг. — Те не са направили нищо лошо. Джим е роден и израснал тук. Кони също. Нейните родители бяха от Блейдън, недалеч от мястото, където живееше семейството на Люсил. Не бяха някакви проклети янки или нещо подобно. Бог ми е свидетел, че ако Кони беше от Ню Йорк, щях да я застрелям лично.
Двамата мъже някак си се засмяха. Фред погледна през рамо към тялото на Джим.
— Може да горя заради това — въздъхна той. — Знам го. Но трябваше да се направи. Опитах се да постъпя правилно първия път, опитах се да играя по правилата. Казах на войниците, че те се крият тук, дойдоха и ги отведоха по мирен начин. Всичко беше свършило. Бях склонен да позволя да се приключи така. Обаче…