— Всичко, което той се опитваше да направи, беше да живее. Да живее и да защитава семейството си като всеки друг на този свят.
Фред кимна.
— Сега Люсил, Джейкъб и аз ги защитаваме.
— Не допускай това да се случи, Харолд — настоя Фред. — Умолявам те.
— Не мисля, че имам какво повече да кажа — отговори Харолд.
После също погледна към тялото на Джим.
— Можеш ли да си представиш какво ще трябва да обяснявам, ако той изведнъж се надигне точно сега и ме попита как, по дяволите, просто съм ги предал на теб? Представям си, ако Люсил лежеше там… — Погледна към жена си. — Не — поклати глава.
Махна с пистолета на Фред да напусне верандата.
— Каквото и да възнамеряваш, Фред — каза Харолд, — предпочитам да се заемем с него.
Фред вдигна ръце и бавно започна да слиза от верандата.
— Имаш ли пожарогасител? — попита той.
— Имам — отговори Харолд.
— Няма да стрелям по теб, докато и ти не стреляш по мен или по моите хора — обеща Фред. — Можеш просто да ми ги изпратиш и да сложиш край на всичко, когато пожелаеш. Всичко зависи от теб. Кълна се, че ще направим всичко възможно да спасим къщата. Само ги прати навън и ще приемем, че всичко е приключило.
След това се махна от верандата. Харолд извика към децата на горния етаж. В същото време се чуваше как навън Фред Грийн крещи нещо. После от задната страна на къщата се чу приглушеното бумтене на огън, последвано от тихо пращене.
— Как се стигна дотук? — зачуди се Харолд, без да е сигурен кого точно питаше.
Имаше чувството, че стаята се върти. Сякаш нищо нямаше смисъл. Погледна към Кони.
— Кони? — повика я.
— Да? — отговори тя, прегърнала децата си.
Харолд замълча. Главата му беше изпълнена с въпроси.
— Харолд… — прекъсна го Люсил.
Нямаше как двама души да са прекарали заедно целия си живот и да не знаят какво си мисли другият. Тя знаеше какво искаше да попита той. Чувстваше, че е грешка от негова страна да пита, но не можеше да се застави да го спре. И Люсил искаше да знае колкото и всеки друг.
— Какво се случи? — попита Харолд.
— Какво? — не разбра Кони, на лицето й се изписа объркване.
— Преди всичките тези години — Харолд гледаше към пода, докато говореше. — Този град… Вече не беше същият след това. А виж само докъде се докарахме сега. Всички тези години, през които не знаехме, всички тези години, през които се питахме, страхувахме се, че някой от нашия собствен град — някой от нашите собствени съседи — може да го е направил. — Поклати глава. — Просто не мога да спра да си мисля, че ако имаше начин хората да си лягат вечер, знаейки какво наистина се е случило онази нощ, положението никога нямаше стане толкова лошо.
Накрая погледна Кони в очите.
— Кой беше?
Кони не отговори дълго време. Погледна децата си, които изглеждаха уплашени и неуверени. Притисна ги към гърдите си и закри ушите им с длани.
— Аз… — започна тя. — Не знам кой беше — преглътна трудно, сякаш нещо внезапно стегна гърлото и.
Харолд, Люсил и Джейкъб не казваха нищо.
— Не мога да си спомня точно — продължи Кони с глас, звучащ сякаш отдалеч. — Беше късно. Събудих се изведнъж, помислих, че съм чула нещо. Знаете как става понякога, когато не сте сигурни дали това, което чувате, е част от съня, или е нещо от реалния свят.
Люсил кимна в потвърждение, но не посмя да заговори.
— Тъкмо щях да се опитам пак да заспя, когато чух стъпки в кухнята. — Тя погледна към Харолд и Люсил и се усмихна. — Майката познава звука от стъпките на децата си — усмивката й се стопи. — Разбрах, че не бяха те. Тогава се изплаших. Събудих Джим. Той отначало бе сънен, но после също ги чу. Потърси нещо, което да използва, но намери само старата ми китара до леглото. Най-напред искаше да я вземе, но мисля, че се притесни да не я счупи. Беше ми я подарил баща ми точно преди да се омъжа за Джим. Глупаво бе Джим да мисли за нещо такова, но той си беше такъв човек. — Кони изтри една сълза от ъгълчето на очите си. После продължи: — Аз се втурнах към детската стая, а Джим се втурна към кухнята. Извика на който и да беше да се маха от къщата. Сборичкаха се. Звучеше сякаш събаряха цялата кухня. После прозвуча изстрелът. И настъпи тишината. Беше най-дългата тишина в живота ми. Продължих да чакам Джим да каже нещо. Да изкрещи или да извика, каквото и да е. Но той така и не го направи. Чувах как някой ходи из къщата, сякаш търсеше нещо. Събираше всичко ценно, най-вероятно. После чух стъпките да приближават детската стая. Взех децата и се скрихме под леглото. Виждах само прага на вратата. Всичко, което зърнах от човека, беше чифт стари работни ботуши. Бяха изцапани с боя.