Но за разлика от Кони и децата и семейство Харгрейв бяха от смъртоносната страна на пикапа. Люсил лежеше на земята, закрила с тяло Джейкъб в трептящото зарево от горящата къща. Джейкъб закриваше с ръце ушите си.
— Спрете да стреляте, по дяволите! — извика Харолд.
Беше с гръб към мъжете с пушките и разбираше, че има много голям шанс да не го чуят. А дори и да го чуеха, имаше много голям шанс да не го послушат. Прикриваше съпругата си и сина си и се надяваше.
— Господ да ни е на помощ — каза за първи път от петдесет години.
Харолд намери пушката на Фред. Още не бе успял да се изправи на крака засега, но това не означаваше, че не може да привлече известно внимание. Седна на задника си с крака, изпънати напред, с пулсираща глава и кървящ нос, но успя да издърпа назад затвора на пушката, да зареди един патрон 30–06 и да стреля във въздуха, като накара всичко да застине във внезапна пауза.
В сиянието на изгарящата му къща, с Фред Грийн на верандата до него, който превързваше с ризата си раната от нож, Харолд се опита да овладее положението.
— Това е достатъчно, мисля — заяви Харолд, когато гърмът на пушката утихна.
— Фред? Фред, добре ли си? — извика един от нападателите. Звучеше като Кларънс Браун.
— Не, не съм добре! — отвърна му Фред. — Намушкан съм.
— Сам си е виновен — възрази Харолд.
Кръвта от носа заливаше устата му, но той не можеше да я избърше, защото ръцете му трябваше да са сухи, за да се справят с пушката, а вече бяха изцапани с кръвта на Фред Грийн.
— Защо сега не си отидете у дома?
— Фред? — изкрещя Кларънс.
Беше трудно да се чуе през трясъците от горящата къща. От всяка пукнатина и процеп на къщата излизаше пушек и се издигаше като огромен тъмен стълб към луната.
— Кажи ни какво да правим, Фред!
— Кони? — повика Харолд.
— Да? — дойде отговор от кабината на пикапа. Гласът й беше тих, сякаш говореше през тапицерията на стария пикап.
— Вземай пикапа и изчезвай оттук — нареди Харолд.
Не сваляше очи от мъжете с пушките, докато говореше. След миг двигателят на пикапа изръмжа.
— Ами вие? — извика Кони.
— Ние ще се оправим.
Кони Уилсън взе децата и мъртвия си съпруг и потегли с боботене в нощта, без да каже нищо друго, дори без да погледне назад, доколкото забеляза Харолд.
— Добре — промърмори тихо Харолд. — Добре.
Искаше му се да им каже да се погрижат за Джим, но това, изглежда, се подразбираше. А и счупеният нос го болеше адски, а жегата от изгарящата му къща ставаше непоносима. Затова той само изсумтя и си избърса кръвта от устата с опакото на ръката.
Кларънс и другите въоръжени мъже изгледаха как пикапът си тръгва, но продължиха да държат пушките си насочени към Харолд. Ако Фред им беше казал да постъпят другояче, те щяха да го направят, но техният водач мълчеше, докато неуверено се надигаше на крака.
Харолд завъртя пушката към него, когато той се изправи.
— Дяволите да те вземат, Харолд — изруга Фред.
Направи крачка към Харолд и пушката.
— Де да можеше — изръмжа Харолд и насочи цевта към гърлото му. — Люсил? — извика той. — Джейкъб?
И двамата лежаха неподвижно, като закръглено хълмче на повърхността на земята. Люсил все още закриваше момчето.
Харолд имаше да каже още нещо, може би нещо, което да придаде смисъл на всичко това, макар да беше твърде късно за смисъл, но дробовете му не искаха да участват. Бяха препълнени с режеща като бръснач кашлица, която се опитваше да го завладее още от боричкането. Сякаш голям тъмен балон се издуваше вътре в него.
— Тази къща ще те опече — предупреди Фред.
Жегата от пламъците беше непоносима. Харолд знаеше, че скоро ще трябва да се премести, ако планираше да живее, но тази проклета кашлица вътре в него напираше да се изтръгне с рев и да го запрати като топка в безсъзнание на земята.
Какво щеше да стане с Джейкъб тогава?
— Люсил? — извика Харолд още веднъж.
Тя пак не му отговори. Ако можеше само да чуе гласа и, помисли си той, би повярвал, че всичко щеше да бъде наред.
— Махай се — Харолд мушна с края на цевта Фред.
Фред го послуша и започна бавно да се отдръпва.
Всичко го болеше, когато Харолд започна да се изправя.
— Исусе — изпъшка той.
— Държа те — обади се Джейкъб, оказал се изведнъж там, върнал се изведнъж при него.
Той помогна на баща си да стъпи на крака.
— Къде е майка ти? — прошепна Харолд. — Добре ли е?