— Не — отговори Джейкъб.
За по-сигурно Харолд продължи да насочва пушката към Фред и държеше Джейкъб зад себе си, в случай че Кларънс и другите момчета с пушките при пикапите си изпуснеха нервите.
— Люсил? — извика Харолд.
Джейкъб, Харолд, Фред Грийн и пушката на Фред Грийн слязоха с куцукане от верандата и тръгнаха заедно през двора. Фред вървеше, притиснал с ръце корема си. Харолд пристъпваше настрани, като рак, с Джейкъб в сянката му.
— Добре — изхриптя Харолд, когато се отдалечиха достатъчно от къщата.
После свали пушката.
— Предполагам, че приключихме тук.
Пушката падна, но не защото Харолд я хвърли, а защото кашлицата — проклетото скално свлачище от болка вътре в него — най-накрая се освободи. Бръсначите се забиха в дробовете толкова болезнено, колкото очакваше. Проблясъците отново се появиха пред очите му. Земята се надигна и го зашлеви през лицето. Мълнии се изсипаха върху него, мълниите и гръмотевиците на кашлицата, които сякаш разкъсваха тялото на Харолд с всяко разтърсване. Нямаше сили даже и да изругае. А от всичко, което би могъл да направи, вероятно само от ругатните щеше да се почувства по-добре.
Фред вдигна пушката от земята. Издърпа затвора, за да се увери, че има патрон в цевта.
— Мисля, че това, което ще се случи сега, е по твоя вина — заяви Фред.
— Остави момчето да бъде чудо — успя да изрече Харолд.
Смъртта бе дошла. Но Харолд Харгрейв беше готов за нея.
— Не знам защо тя не се върна — заговори Джейкъб, а Харолд и Фред Грийн примигнаха, сякаш той току-що бе изникнал пред тях. — Вашата съпруга — обърна се той към Фред. — Спомням си я. Беше красива и можеше да пее.
Лицето на осемгодишното момче се изчерви под кестенявата му рошава коса.
— Аз я харесвах. Харесвах и вас, господин Грийн. Подарихте ми въздушен пистолет, а тя обеща да пее за мен, когато дойдете у дома на моя рожден ден.
Светлината от горящата къща обливаше лицето му. Очите му сякаш искряха.
— Не знам защо тя не се върна като мен — поклати глава Джейкъб. — Понякога хората си отиват и не се връщат.
Фред си пое дъх и го задържа в дробовете си, а цялото му тяло се стегна, сякаш този дъх щеше да го пръсне, сякаш беше последният му и съдържаше всичко. После издаде влажен задавен звук, свали пушката с въздишка и се разплака, точно там, пред момчето, което по някакво чудо се бе върнало от мъртвите, но не беше довело жена му със себе си.
Падна на колене като някаква странна, разкривена купчина.
— Махай се оттук. Просто… просто тръгвай — въздъхна той. — Просто ме остави, Джейкъб.
После остана само пращенето на горящата къща. Само плачът на Фред. Само лекото хриптене на Харолд под тъмната струя от пепел и дим, която се издигаше толкова високо, че беше като дълга тъмна ръка, протягаща се както майка се протяга към дете, както съпруг се протяга към съпруга.
Люсил гледаше нагоре към небето. Виждаше луната с ъгълчето на окото си, сякаш тя я напускаше или може би я повеждаше. Беше невъзможно да се каже кое от двете.
Харолд дойде и коленичи до нея. Беше благодарен, че земята бе мека и че тук кръвта не изглеждаше толкова червена, колкото той знаеше, че всъщност беше. В играещата светлина на горящата къща кръвта бе само тъмно петно и той можеше да си представи, че е нещо друго.
Тя дишаше, но едва-едва.
— Люсил? — прошепна Харолд, почти допрял устни до ухото й.
— Джейкъб — повика тя.
— Той е тук — каза Харолд.
Тя залюля глава. Очите й се затвориха.
— Няма нищо — успокои я Харолд.
Той избърса кръвта от лицето си, внезапно осъзнал как изглежда, покрит с кръв, сажди и мръсотия.
— Мамо? — повика я Джейкъб.
Очите й се отвориха.
— Да, миличък? — прошепна Люсил.
Белите й дробове изхриптяха.
— Всичко е наред — усмихна се Джейкъб.
Той се наведе и я целуна по бузата. После легна до нея и сложи глава на рамото и, сякаш тя не умираше, а само задремваше под звездите.
И Люсил се усмихна.
— Всичко е наред — повтори тя.
Харолд избърса очите си.
— Дявол да те вземе, жено. Нали ти рекох, че хората не струват нищо.
Тя продължаваше да се усмихва.
Думите прозвучаха толкова тихо, че Харолд трябваше да се напрегне, за да ги чуе.
— Ти си песимист — заяви Люсил.
— Аз съм реалист.
— Ти си мизантроп.
— А ти си баптистка.
Тя се засмя. И мигът продължи сякаш безкрайно, тримата останаха прегърнати, свързани един с друг, точно както бяха преди всички тези години. Харолд стисна ръката и.
— Обичам те, мамо — каза Джейкъб.