— А татко и аз още ли си играехме?
— Да — въздъхна Люсил. — Чувах и вас по-силно. Като че се противопоставяхте на реката, опитвахте се да задържите вниманието ми, да ме повикате при вас. — Тя сви рамене. — Признавам, че в един миг не знаех накъде да тръгна.
— И какво реши? Как успя да разбереш?
Люсил се протегна и погали ръката на Джейкъб.
— Просто последвах сърцето си. Обърнах се и тръгнах към теб и баща ти. И тогава, просто ей така, музиката от реката вече не звучеше толкова сладко. Нищо не е толкова сладко, колкото звукът от смеха на съпруга ми и сина ми.
Джейкъб се изчерви.
— Уха! — възкликна той. Гласът му прозвуча сякаш отдалеч, най-после освободен от вълшебството в историята на майка му. — Ти имаш най-хубавите сънища.
Довършиха закуската в мълчание, а Джейкъб постоянно поглеждаше през масата, очарован от загадъчната и вълшебна жена, която му беше майка.
Когато коленичи до нея в последните мигове от живота и, той се питаше какво ли мисли тя за всичко, случващо се в света. Всичко, което бе довело тях двамата до този момент, когато тя умираше в отблясъците на горящата им къща, на същата земя, където бе отглеждала сина си и обичала съпруга си. Искаше да й обясни как всичко се беше развило по този начин, как той се бе върнал при нея, след като беше отсъствал толкова дълго време. Искаше да направи за нея това, което тя бе направила за него в онези прекрасни сутрини, когато оставаха сами: да й обясни всички чудни неща.
Но им беше отредено кратко време заедно, в живота винаги ставаше така, а той не знаеше как се бе случило всичко това. Знаеше, че целият свят е изплашен, че целият свят се чуди как така се завръщат мъртвите, колко объркващо беше за всички. Спомни си как агент Белами го питаше какво помни от преди да се събуди в Китай — какво помни от междинното време.
Но истината беше, че всичко, което си спомняше, бе тих, далечен звук, като музика. И това беше всичко. Така деликатен спомен, че не бе сигурен дали е истински. Чуваше музиката през всяка секунда от живота си след завръщането. Шепот, който сякаш го викаше. А не беше ли станал малко по-силен напоследък? Като някакъв призив. Той се чудеше дали не бе същата музика от съня на майка му. Чудеше се дали тя чуваше музиката сега, когато беше починала, тъничката, крехка музика, звучаща понякога като семейство, което се смее заедно.
Всичко, което Джейкъб знаеше със сигурност, бе, че тъкмо в този миг той беше жив, беше с майка си и искаше повече от всичко тя да не се страхува, когато затвори очи, когато времето им заедно най-накрая приключи.
„Аз съм жив засега“, едва не произнесе, докато тя умираше, но видя, че тя вече не се страхува. Каза само:
— Обичам те, мамо.
И това бе всичко, което имаше значение.
После заплака заедно с баща си.
Епилог
Старият пикап криволичеше по магистралата. Двигателят кашляше. Спирачките скърцаха. Целият се разтърсваше на всеки завой. Но още беше жив.
— Само няколко мили остават — подхвърли Харолд, който се бореше с волана, докато вземаха завой.
Джейкъб се взираше мълчаливо през прозореца.
— Радвам се, че се махнахме от тази църква — продължи старецът. — Още малко време там и се кълна, че щях да се покръстя… да се покръстя или да започна да стрелям.
Той се засмя на себе си.
— Или може би едното щеше да доведе до другото.
Момчето пак не каза нищо.
Вече почти бяха стигнали до къщата. Пикапът подскачаше по черния път и плюеше синкав дим от време на време. На Харолд му се искаше да обвини за лошото състояние на пикапа това, че беше прострелян, но всъщност не бе така. Пикапът просто беше стар и уморен, на ръба да се разпадне. Прекалено много мили бе навъртял. Зачуди се как Люсил беше успяла да го използва през всички тези месеци, как Кони го бе подкарала онази нощ. Би и се извинил, ако можеше. Но Кони и децата вече ги нямаше. Никой не ги бе виждал от нощта, в която Люсил умря. Пикапът на Харолд беше открит край магистралата на следващия ден, паркиран накриво, сякаш бе спрял сам, без човек зад волана.
Сякаш семейство Уилсън бяха слезли и изчезнали, което не беше нещо нечувано тези дни.
— Ще стане по-добре — заяви Харолд, когато най-накрая спряха на двора.
На мястото на къщата имаше само дървен скелет. Основата се бе оказала достатъчно здрава. Когато парите от застраховката дойдоха и Харолд нае работници да я възстановят, те успяха да запазят почти всичко от фундамента.