— Всичко ще бъде както си беше — увери сам себе си Харолд.
Паркира пикапа в края на алеята и изгаси мотора. Старият „Форд“ въздъхна.
Джейкъб не проговори и докато вървеше с баща си по прашната пътека. Беше октомври. Жегата и влажността бяха отминали. Баща му изглеждаше много стар и много уморен след смъртта на Люсил, помисли си момчето, макар с всички сили да се опитваше да не изглежда стар и уморен.
Люсил бе погребана отпред под дъба, там, където преди беше верандата. Харолд отначало искаше да я погребе в гробището, но имаше нужда да бъде близо до нея. Надяваше се, че тя ще му прости.
Момчето и баща му спряха пред гроба. Харолд клекна и прокара пръсти по земята. После измърмори нещо под носа си и си тръгна.
Джейкъб се задържа.
Възстановяването на къщата вървеше по-добре, отколкото на Харолд му се искаше да признае. Въпреки че все още представляваше само скелет, вече можеха да се различат кухнята, дневната, спалнята на горния етаж. Гредите щяха да бъдат нови, но основата все още си бе старата, както някога.
Нищо нямаше да бъде такова, каквото беше преди, както бе казал на Джейкъб, но все пак щеше да бъде така както трябваше да бъде.
Той остави момчето да стои край гроба на Люсил и продължи към купчината отломки зад къщата. Огънят беше оставил само отломки и каменната основа. Строителите бяха предложили да изхвърлят боклука, но Харолд ги бе спрял. Идваше почти всеки ден и се ровеше в пепелта и останките. Не знаеше какво търси, но беше сигурен, че ще разбере, когато го намери.
Бяха изминали почти два месеца, а все още не го бе намерил. Но поне беше спрял цигарите.
Час по-късно нищо ново не бе намерено. Джейкъб все още беше на гроба на Люсил и седеше на тревата, свил крака към гърдите си и опрял брадичка на коленете си. Не помръдна, когато пристигна агент Белами. Нито пък реагира, когато Белами мина покрай него и каза „Здрасти“, без да спира, защото знаеше, че момчето няма да отговори. Така ставаше всеки път, когато идваше да види Харолд.
— Намери ли каквото търсиш? — попита Белами.
Харолд се изправи и поклати глава.
— Да ти помогна ли?
— Иска ми се да знаех какво търся — изръмжа Харолд.
— Това чувство ми е познато — каза Белами. — За мен бяха фотографиите. Снимките от детството ми.
Харолд изсумтя.
— Те още не са сигурни какво точно означава това или защо се случва — продължи агентът.
— Разбира се, че не са — въздъхна старецът.
Погледна към небето. Синьо. Чисто. Хладно. Изтри почернелите си ръце в панталоните.
— Чух, че било пневмония — подхвърли Харолд.
— Така беше — отговори Белами. — Също като първия път. Бе спокойна в края. Също като първия път.
— Всичко постарому ли е?
— Не.
Белами намести вратовръзката си. Харолд се радваше да види, че агентът пак носи костюмите си стегнато. Все още не беше успял да разбере как човекът цяло лято обличаше тези проклети неща и винаги изглеждаше добре, но към края Белами бе започнал да ходи раздърпан. Сега вратовръзката отново беше стегната около врата му. Костюмът му бе добре изгладен и безупречно чист. Нещата отново ставаха такива, каквито трябваше да бъдат, помисли той.
— Този път е добре — уточни Белами.
— Хм — изсумтя Харолд.
— Как вървят нещата в църквата? — попита агентът и заобиколи отломките.
— Горе-долу. — Харолд клекна пак и продължи да преравя пепелта.
— Чух, че пасторът се е върнал.
— Така е. Споменават със съпругата му за осиновяване на деца. Щели най-накрая да се опитат да станат истинско семейство — отвърна Харолд.
Краката му бяха схванати. Беше стоял клекнал и коленичил и бе изцапал коленете си, също като вчера, онзиден, предишния и по-предишния ден.
Белами погледна към Джейкъб — още седнал край гроба на майка си.
— Съжалявам за всичко това — въздъхна агентът.
— Вината не е твоя.
— Това не значи, че не мога да съжалявам.
— В такъв случай, предполагам, трябва да кажа, че и аз също съжалявам.
— За какво съжаляваш?
— За каквото и да е.
Белами кимна.
— Той ще си тръгне скоро.
— Знам — каза Харолд.
— Стават такива отнесени. Поне това наблюдаваме в Бюрото. Не във всички случаи. Понякога просто се изправят и сякаш се изпаряват, но обикновено стават отчуждени, мълчаливи в дните, преди да изчезнат.
— Така казват и по телевизията.
Харолд се бе заровил до лакти в останките на къщата. Ръцете му бяха сиво-черни от саждите.