— Всеки със здрав разум знаеше, че това няма да стане — отговори Люсил. — И честно казано, не трябва да става така. Тази среща е заради тях. Защо да не са тук?
— Чух, че Джим и Кони живеят тук — огледа се Хелън. — Можеш ли да повярваш?
— Наистина ли? — изненада се Люсил. — Не бях чула. Но защо не? Те са част от този град.
— Бяха — поправи я Хелън без съчувствие в гласа.
— Мамо? — прекъсна ги Джейкъб.
— Да? — отговори Люсил. — Какво има?
— Гладен съм.
Люсил се засмя. Представата, че има син, който е жив и иска храна, все още я правеше много щастлива.
— Но ти току-що яде.
Джейкъб най-накрая бе успял да откъсне хлабавото копче от ризата си. Държеше го в малките си бели ръце, въртеше го и го изучаваше така, както някой би изучавал уравнение от висшата математика.
— Ама съм гладен.
— Амин — каза Люсил.
Потупа го по крака и го целуна по челото.
— Ще намерим нещо, когато се върнем вкъщи.
— Праскови?
— Щом искаш.
— Глазирани?
— Щом искаш.
— Искам — засмя се Джейкъб. — Татко и мен…
— Татко и аз — пак го поправи Люсил.
Беше още май, но старата църква вече вреше. Никога не бе имала приличен климатик, а с толкова много хора, скупчени един върху друг, сякаш на пластове, въздухът не помръдваше и се създаваше усещането, че всеки момент може да се случи нещо много драматично.
Това усещане правеше Люсил неспокойна. Спомни си, че беше чела във вестници или виждала по телевизията как някои ужасни трагедии се случват, когато твърде много хора се натъпчат на твърде малко пространство. Никой няма да има накъде да се измъкне, помисли си Люсил. Тя огледа залата, колкото можа с всички хора, задръстващи полезрението й, и преброи изходите за всеки случай. Главната врата бе в дъното на църквата, но и там беше пълно с хора. Сякаш почти всички жители на Аркадия бяха тук, всичките шестстотин. Стена от тела.
После забеляза как човешката маса се люшна напред, докато някой друг тръгна да си пробива път към вътрешността на църквата, в сърцевината на тълпата. Чуха се тихо измърморени „Здравейте“, „Съжалявам“ и „Извинете ме“. Ако всичко това бе прелюдия към някаква трагична смърт от стъпкване, поне беше сърдечна, помисли си Люсил.
Облиза устните си и поклати глава. Въздухът стана по-гъст. Нямаше къде да се помръдне, но въпреки това още хора влизаха в църквата. Чувстваше го. Вероятно идваха от Бъкхед, от Уакамоу или Ригълууд. Бюрото се опитваше да провежда такива градски срещи във всяко градче, където можеше и имаше хора, които бяха станали нещо като групита — от онези, които следват известните музиканти от един концерт на друг.
Тези хора следваха агентите на Бюрото от една градска среща на друга и търсеха несъответствия и шанс да започнат спор.
Люсил дори забеляза мъж и жена, които й заприличаха на репортерка и фотограф. Мъжът изглеждаше като онези, които виждате в списанията или можете да прочетете за тях в книгите: с разрошена коса и еднодневна брада. Люсил си го представи ухаещ на нацепени дърва и океан.
Жената беше облечена строго, с коса вързана на конска опашка и с безупречен грим.
— Чудя се дали има новинарски микробус отвън — подхвърли Люсил, но думите й потънаха в глъчката на тълпата.
Сякаш посъветван от режисьор, пастор Питърс се появи през сводестата вратичка в ъгъла зад амвона. След него излезе съпругата му, изглеждаше дребна и крехка както винаги. Беше с проста черна рокля, която я правеше още по-дребна. Тя вече се потеше и деликатно бършеше челото си. На Люсил й бе трудно да запомни първото име на жената. Името и също беше някак малко и крехко, нещо, което хората бяха склонни да пренебрегват, точно като дамата, на която принадлежеше.
В някакъв библейски контраст с жена си, пастор Робърт Питърс бе висок, як мъж, с тъмна коса и вечно изглеждаща загоряла кожа. Беше твърд като камък. Имаше вид на човек, роден, отхранен, отгледан и възпитан за начин на живот, свързан с насилието. Макар че откакто Люсил познаваше младия проповедник, никога не го бе чувала да повиши глас — ако не се брои извисяването му в кулминацията на някои проповеди, но то беше толкова признак за жестока душа, колкото гръмотевицата — за гневен бог. Гърмът в гласа на пасторите бе просто начин Бог да привлече вниманието ви, знаеше Люсил.
— Става като в ада, преподобни — каза Люсил с усмивка, когато пасторът и съпругата му се приближиха достатъчно.
— Да, госпожо Люсил — отговори пастор Питърс. Голямата му квадратна глава се завъртя на дебелия му квадратен врат. — Май се налага да видим как да накараме няколко души да излязат кротко отзад. Не мисля, че съм виждал църквата толкова пълна. Може би все пак трябва да минем с дискоса, преди да се отървем от тях. Имам нужда от нови гуми.