— О, стига!
— Как сте тази вечер, госпожо Харгрейв? — Жената на пастора сложи малката си ръка пред малката си уста и прикри малко прокашляне. — Изглеждате добре — добави тя с тих глас.
— Горкичката — каза Люсил и погали косата на Джейкъб, — вие добре ли сте? Изглеждате сякаш ще припаднете.
— Добре съм — отвърна жената. — Само съм малко неразположена. Тук е ужасно горещо.
— Май се налага да помолим някои от тези хора да останат отвън — повтори пасторът.
Той вдигна дебелата си квадратна ръка, сякаш слънцето светеше в очите му.
— Тук никога не е имало достатъчно изходи.
— В ада няма да има никакви изходи! — вметна Хелън.
Пастор Питърс само се усмихна и протегна ръка през пейката, за да се ръкува с нея.
— А как е този младеж? — попита той и широко се усмихна на Джейкъб.
— Добре съм.
Люсил го потупа по крака.
— Добре съм, сър — поправи се той.
— Какво мислиш за всичко това? — полюбопитства пасторът със смях. Капчици пот блестяха по челото му. — Какво ще правим с всички тези хора, Джейкъб?
Момчето сви рамене и получи поредното потупване по бедрото.
— Не знам, сър.
— Дали да не пратим всички да си ходят вкъщи? Или да извадим маркуча за вода и да ги полеем.
Джейкъб се усмихна.
— Проповедниците не правят такива неща.
— Кой го казва?
— Библията.
— Библията? Сигурен ли си?
Джейкъб кимна.
— Искаш ли да чуеш един виц? Татко ме учи на най-добрите вицове.
— Така ли?
— Аха.
Пастор Питърс коленичи за голямо притеснение на Люсил. Не й харесваше идеята пасторът да изцапа костюма си заради някоя тъпа шега, на която Харолд бе научил Джейкъб. Господ знаеше, че някои от вицовете на Харолд не бяха предназначени за светлината на светостта.
Тя затаи дъх.
— Какво казал на молива учебникът по математика?
— Хмм — пастор Питърс потърка гладко избръснатата си брадичка с дълбоко замислен вид. — Не знам — предаде се най-накрая. — Какво казал учебникът по математика на молива?
— Имам много задачи — отговори Джейкъб.
После се засмя. За някои това беше само звукът на смеещо се дете. Други, наясно, че това момче е било мъртво само преди няколко седмици, не знаеха как да се чувстват.
Пасторът се засмя заедно с Джейкъб. Люсил също — като благодареше на Бога, че вицът не бе онзи за молива и бобъра. Пастор Питърс бръкна в джобчето на сакото си и с тържествен жест извади малък, увит в станиол бонбон.
— Обичаш ли канела?
— Да, сър! Благодаря ви.
— Той е толкова добре възпитан — отбеляза Хелън Хейс.
Тя се размърда на мястото си, очите й следяха крехката съпруга на пастора, чието име не можеше да запомни за нищо на света.
— Всеки толкова добре възпитан като него заслужава бонбон — заяви съпругата на пастора.
Жената стоеше зад съпруга си и нежно го потупваше по гърба — дори и това изглеждаше страхотно постижение за нея, толкова едър беше той, а тя — толкова дребна.
— Трудно се намират добре възпитани деца в наши дни, когато нещата са такива, каквито са.
Жената замълча, за да попие челото си. Разгъна носната си кърпичка, покри устата си и се изкашля в нея като мишка.
— О, Боже.
— Вие сте най-болното същество, което някога съм виждала — подхвърли Хелън.
Съпругата на пастора се усмихна и отговори учтиво:
— Да, госпожо.
Пастор Питърс потупа Джейкъб по главата. После прошепна на Люсил:
— Каквото и да кажат, не позволявайте да ви притесни — нито него, нито вас. Разбрано?
— Да, пасторе — кимна Люсил.
— Да, сър — отвърна Джейкъб.
— Не забравяй — обърна се пасторът към момчето. — Ти си чудо. Целият живот е едно чудо.
Анджела Джонсън
Подът на стаята за гости, в която бе заключена през последните три дни, беше дъбов и красив. Когато й носеха ядене, внимаваше да не разлее нещо, не искаше да развали пода и да добави и това към наказанието си за каквото бе направила погрешно. Понякога, само за да е сигурна, ядеше храната си във ваната на прилежащата баня и слушаше родителите си да разговарят в спалнята от другата страна на стената.
— Защо още не идват да си го вземат обратно? — каза баща и.
— Въобще не трябваше да ги оставяме да я… да го доведат поначало — отговори майка и. — Беше твоя идея. Какво ще правим, ако съседите разберат?
— Мисля, че Тим вече знае.