— Как би могъл? Беше много късно, когато го доведоха. Не може да е бил буден по това време на нощта, нали?
Двамата замълчаха за момент.
— Представи си какво ще се случи, ако от фирмата научат. Ти си виновен.
— Просто трябваше да разбера — оправда се той, а гласът му омекна. — То прилича толкова много на наш…
— Не, не започвай пак, Мичъл. Не и отново! Пак ще им се обадя. Те трябва да дойдат и да го отведат още тази вечер!
Тя седна в ъгъла с колене, свити към гърдите, поплака си малко и потъна в съжаления за каквото и да беше направила, без да разбира нищо. Чудеше се къде са отнесли нейната тоалетка, дрехите и, плакатите, с които бе облепила стаята през годините. Стените бяха боядисани в меки пастелни тонове — нещо едновременно червено и розово. Дупките, оставени от кабарчета, следите от лепенки, чертите с молив на рамката на вратата, показващи всяка година израстване… всичко това го нямаше.
Просто беше боядисано.
4
Когато вече имаше толкова много хора и толкова малко въздух в помещението, че всички започнаха да обмислят вероятността да се случи трагедия, глъчката на тълпата започна да затихва. Тишината пое от главния вход на църквата и тръгна през навалицата като вирус. Пастор Питърс стоеше изправен — изглеждаше висок и могъщ като планината Синай, помисли Люсил, — спокойно сложил ръце на кръста си и чакаше заедно със съпругата си, сгушена под защитата на сянката му. Люсил изви врат, за да види какво се случва. Може би дяволът най-сетне се беше уморил да чака.
— Здравейте. Здравейте. Извинете ме. Простете. Здравейте. Как сте? Извинете ме. Простете.
Понесе се като заклинание през тълпата и всяка дума караше хората да се отдръпнат.
— Извинете ме. Здравейте. Как сте? Извинете ме. Здравейте… — беше равен, плътен глас, наситен с маниери и отсенки.
Гласът се извиси — или може би мълчанието стана по-дълбоко, — докато не остана само ритъмът на думите, които се понесоха над всичко като мантра.
— Извинете ме. Здравейте, как сте? Простете. Здравейте.
Несъмнено това бе добре обработеният глас на представител на властите.
— Добър вечер, пасторе — поздрави меко агент Белами, най-накрая прекосил океана от хора.
Люсил въздъхна, изпусна дъха, който не беше осъзнала, че задържа.
— Госпожо?
Беше в тъмен, добре скроен сив костюм, много подобен на онзи, който носеше в деня, когато доведе Джейкъб. Не бе от онези костюми, с които виждате да се обличат много държавни мъже. Беше костюм, достоен за Холивуд, за някое токшоу или друго бляскаво събитие, помисли си Люсил.
— А как е нашето момче? — попита той и кимна към Джейкъб с все още широка и квадратна усмивка като прясно нарязан мрамор.
— Добре съм, сър — отвърна Джейкъб, а бонбонът потракваше по зъбите му.
— Радвам се да го чуя. — Агент Белами поправи вратовръзката си, макар че не беше изкривена. — Много се радвам да го чуя.
Тогава се появиха войниците. Две толкова млади момчета, че изглеждаха сякаш само си играят на войници. Люсил очакваше всеки момент да започнат да се гонят около амвона, както правеха някога Джейкъб и момчето на Томпсън. Но оръжията, спящи до бедрата им, не бяха играчки.
— Благодаря ви, че дойдохте — каза пастор Питърс и разтърси ръката на агент Белами.
— Не бих го пропуснал. Благодаря ви, че ме изчакахте. Доста голяма тълпа сте събрали тук.
— Те просто са любопитни — поклати глава пастор Питърс. — Всички сме любопитни. Имате ли вие… или по-скоро Бюрото или правителството като цяло имат ли какво да кажат?
— Правителството като цяло? — повтори агент Белами, без да крие усмивката си. — Вие ме надценявате. Аз съм просто един беден държавен служител. Малко черно момче — той сниши глас — от Ню Йорк.
Както всички в църквата, всички в града вече бяха разбрали по акцента му. Но нямаше смисъл да набляга на този факт повече, отколкото трябваше. Югът беше странно място.
Срещата започна.
— Както всички знаете — заговори пастор Питърс от предната част на църквата, — живеем във времена, които можем да наречем само интересни. Ние сме толкова благословени, че сме в състояние да… да станем свидетели на тези знамения и чудеса. И не се заблуждавайте, те са точно това — знамения и чудеса.
Той закрачи, докато говореше, както правеше винаги, когато не беше сигурен в онова, което казваше.
— Това са времена, достойни за Стария завет. Не само че Лазар възкръсна от гроба, но, изглежда, води със себе си всички! — пастор Питърс спря и избърса потта от врата си.