Съпругата му се изкашля.
— Нещо се е случило — провикна се той и стресна църквата. — Нещо, чиято причина все още не знаем, се е случило — той разпери ръце. — И какво ще правим? Как трябва да реагираме? Трябва ли да се страхуваме? Това са несигурни времена и е съвсем естествено да се плашим от несигурните неща. Но какво да правим с този страх?
Той се приближи до първата пейка, където седяха Люсил и Джейкъб, твърдите му подметки безшумно се плъзгаха по стария килим в бургундско червено. Извади кърпичката от джоба си, избърса челото си и се усмихна на Джейкъб.
— Ние ще овладеем страха си с търпение — продължи. — Ето какво ще направим.
Беше много важно да спомене търпението, напомни си пасторът. Хвана Джейкъб за ръката, сигурен, че дори и онези в дъното на църквата, които не можеха да видят, имаха достатъчно време, за да им разкажат какво правеше, как говореше за търпение, докато държеше ръката на момчето, било мъртво в продължение на половин век, а сега, изведнъж, кротко смучеше бонбон в предната част на църквата, под самата сянка на разпятието. Погледът на пастора започна да се мести из залата, а хората го следяха. Спираше се един по един на всеки от другите Завърнали се, които бяха там, така че всеки да може да види колко сериозна бе вече ситуацията. Независимо от факта, че първоначално не се предполагаше те да присъстват. Бяха истински, не измислени. Без никакво съмнение. Беше важно хората да разберат поне това.
За всички търпението бе едно от най-трудните неща за разбиране, знаеше пастор Питърс. А още по-трудно беше да се практикува. Чувстваше, че самият той бе най-малко търпеливият от всички. Нито една дума, казана от него, сякаш нямаше значение или смисъл, но имаше паство, което трябваше да склони, трябваше да изиграе своята роля. А също така трябваше да я държи на разстояние от съзнанието си. Той тръсна глава и изтласка видението на лицето й от ума си.
— Има много възможности и още по-лошо — има много условия за прибързани мисли и прибързано поведение в тези времена на несигурност. Достатъчно е само да включите телевизора, за да видите колко са изплашени всички, да видите как се държат някои хора, какви неща вършат от страх.
Неприятно ми е да кажа, че се страхуваме, но е така. Неприятно ми е да кажа, че може би прибързваме, но е така. Неприятно ми е да кажа, че искаме да направим неща, за които знаем, че не бива да правим, но такава е истината.
В съзнанието му тя се бе проснала върху дебелия нисък клон на един дъб като хищна котка. Той стоеше на земята, беше само момче тогава и гледаше нагоре към нея, докато тя бе отпуснала ръка надолу към него. Толкова го беше страх. Страх от височина. Страх от нея и от начина, по който го караше да се чувства. Страх от себе си, както се страхуват всички деца. Страх от…
— Пасторе?
Беше Люсил.
Големият дъб, слънцето, надничащо през клоните, влажната зелена трева, момичето — всичко изчезна. Пастор Питърс въздъхна и вдигна празните си ръце пред себе си.
— Какво ще правим с тях? — излая Фред Грийн от средата на църквата.
Всички се извърнаха към него. Той свали оръфаното си кепе и опъна работната си куртка в цвят каки.
— Те не са наред! — продължи Фред, изопнал устни като процеп на ръждясала пощенска кутия.
Косата му отдавна го бе изоставила, имаше едър нос и малки очички — сякаш всичките се бяха старали през годините да му придадат зло, жестоко изражение.
— Какво ще правим с тях?
— Ще бъдем търпеливи — заяви пастор Питърс.
Помисли дали да не спомене семейство Уилсън, които стояха в дъното на църквата. Но това семейство имаше специално значение за град Аркадия и засега беше по-добре да ги държи далеч от погледите.
— Да бъдем търпеливи? — очите на Фред се разшириха. Целият потръпна. — Когато самият Дявол се появява на входната ни врата, искате от нас да бъдем търпеливи? Искате да бъдем търпеливи тук и сега, в Края на времената!
Фред не гледаше към пастор Питърс, докато говореше, а към публиката. Завъртя се на място, сякаш придърпа тълпата към себе си, за да се увери, че всеки от тях може да види какво има в очите му.
— Той иска търпение в момент като този!
— Хайде, хайде — каза пастор Питърс. — Дайте да не започваме с тия приказки за Края на времената. Дайте да не наричаме горките хора дяволи. Те са загадки, това е сигурно. Може дори да са чудеса. Но засега е твърде рано да се захванем за нещо. Прекалено много работи не знаем и последното, което ни трябва, е тук да започне паника. Чули сте за случилото се в Далас, за всички онези пострадали хора — и Завърнали се, и обикновени хора. Всички, които загинаха. Не можем да допуснем нещо подобно да се случи и тук. Не и в Аркадия.