— Ако питате мен, ония приятели в Далас са направили каквото трябва.
Църквата се оживи. На пейките, покрай стените, в дъното на църквата всички шушукаха в знак на съгласие с Фред или най-малкото в знак на съгласие с неговата страст.
Пастор Питърс вдигна ръце и махна на тълпата да се успокои. Тя затихна за миг само за да се разшуми отново.
Люсил обви ръка около раменете на Джейкъб и го придърпа към себе си, като потръпна от внезапния спомен за гледката на Завърналите се — възрастни и деца, — лежащи окървавени и пребити по напечените от слънцето улици на Далас.
Тя погали Джейкъб по главата и затананика някаква мелодия, която не можеше да назове. Усети погледите на жителите на града, вперени в него. Колкото по-дълго го гледаха, толкова по-строги ставаха лицата им. Устните се изкривяваха и веждите се бърчеха в откровени гримаси. И то, докато през цялото това време момчето само се гушеше в прегръдката на майка си и не мислеше за нищо по-сериозно от глазираните праскови.
Нещата нямаше да са толкова сложни, помисли Люсил, ако можеше да скрие факта, че той е един от Завърналите се. Само да имаше как да мине просто за още едно дете. Но дори и ако целият град не знаеше личната й история, не знаеше за трагедията, която бе сполетяла нея и Харолд през август 1966 година, пак нямаше начин да се скрие какъв беше Джейкъб. Живите винаги разпознаваха Завърналите се.
Фред Грийн продължи да говори за изкушението на Завърналите се и как не бива да им се има доверие. В ума си пастор Питърс имаше всякакви цитати от Писанията, поговорки и канонични анекдоти, които да му послужат като контрааргументи, но това не беше църковно събрание. Не бе сутрешна неделна проповед. Беше общо събрание на град, изпаднал в объркване в разгара на глобална епидемия. Епидемия, която, ако имаше справедливост в света, щеше да отмине този град, щеше да помете цивилизования свят, по-големите градове — Ню Йорк, Лос Анджелис, Токио, Лондон, Париж. Онези места, където се предполагаше, че се случваха големите, важните събития.
— Аз казвам да ги съберем някъде — продължи Фред и размаха големия си сбръчкан юмрук във въздуха, докато групата млади мъже, скупчени около него, кимаха и сумтяха в знак съгласие. — Може би в училището. Или в тази църква тук, щом чуваме пастора да твърди, че Господ няма забележки към тях.
Тогава пастор Питърс направи нещо, което правеше рядко. Той изкрещя. Изкрещя толкова силно, че църквата се сви в мълчание, а дребната му крехка жена отстъпи няколко дребни крачки назад.
— И после какво? — попита той. — Какво ще стане с тях после? Ще ги заключим в някоя сграда и после какво? Какво следва? Колко време ще ги държим? Няколко дни? Една седмица? Две седмици? Един месец? Докато всичко свърши? И кога ще стане това? Кога ще спрат да се връщат мъртвите? Кога ще се препълни Аркадия? Кога ще се върне всеки, който някога е живял тук? Нашата малка общност е на колко, на сто и петдесет? На сто и седемдесет години? Колко хора са това? Колко можем да поемем? Колко можем да изхраним и за колко дълго?
А какво ще стане, когато не са само нашите собствени Завърнали се? Всички вие знаете какво се случва. Когато се връщат, това рядко става на мястото, което са обитавали приживе. Така че ще се окаже, че отваряме вратите си за тези, за които това събитие е завръщане у дома, но също така и за онези, които просто са се загубили и се нуждаят от посока. Самотните. Неуправляемите, дори и сред Завърналите се. Помните ли японския младеж в окръг Блейдън? Къде е той сега? Не и в Япония, все още е в Блейдън. Живее с едно семейство, което беше достатъчно любезно да го приюти. И защо? Просто защото не иска да се прибере вкъщи. Какъвто и да е бил животът му, когато е умрял, той иска нещо друго. И по милостта на добри хора, желаещи да покажат любезност, има шанс да го получи.
Бих ти платил добри пари, Фред Грийн, за да ми обясниш това! И да не си посмял да започнеш с приказките как „умът на китаеца не е като нашия“, ти, стар расистки глупако.
Видя искрица разум и разбиране — възможност за търпение — в очите им.
— И така, какво ще стане, когато няма да има къде другаде да отидат? Какво ще се случи, когато мъртвите станат повече от живите?
— Точно за това говоря и аз — каза Фред Грийн. — Какво ще се случи, когато мъртвите станат повече от живите? Какво ще направят те с нас? Какво ще стане, когато се окажем оставени на тяхната милост?
— Ако стане така, а няма изгледи да стане, но ако все пак се случи, ще се надяваме, че те ще са получили добър пример какво е милост… от нас.