В Аркадия не ставаха убийства. Но това бе станало. Преди години семейство Уилсън бяха простреляни и убити една нощ в собствения им дом, а извършителят никога не беше открит. Витаеха много теории. В началото се говореше доста за скитник на име Бен Уотсън. Той нямаше постоянен дом и се местеше от град на град като някаква прелетна птица. Обикновено идваше в Аркадия през зимата и можеше да бъде намерен окопал се в нечий хамбар, опитвайки се да остане незабелязан толкова дълго, колкото успееше. Но никой не знаеше някога да е бил склонен към насилие, а когато семейство Уилсън бяха убити, Бен Уотсън беше през два окръга оттук, заключен в килия по обвинение за пиянство на публично място.
Идваха и си отиваха други теории с все по-спадаща степен на достоверност. Говореше се за тайна любовна връзка — понякога Джим бе виновен, понякога Кони, но това не продължи много дълго, защото се знаеше, че Джим беше или на работа, или в църквата, или у дома, а Кони беше само у дома, в църквата или с децата. Нещо повече, простата истина бе, че Джим и Кони бяха училищна любов, предопределени един за друг.
Забежките просто липсваха в ДНК-то на тяхната любов.
През живота си семейство Уилсън бяха прекарали доста време с Люсил. Джим, който не си падаше особено по проучванията на родословията, за разлика от някои други, се довери на Люсил, която му обясни, че са свързани чрез някаква пралеля (чието име все й убягваше), и дойде на гости, когато Люсил го покани.
Никой не отказва възможността да бъде третиран като член на семейство.
За Люсил — и това беше нещо, което тя си позволи да си признае едва години след смъртта им — да наблюдава как Джим и Кони живеят, работят и отглеждат двете си деца беше възможност да види живота, който тя самата би могла да има. Живота, който смъртта на Джейкъб бе отнела от нея.
Как би могла да не ги нарича роднини, да не ги направи част от своя свят?
През дългите години, които последваха убийството на семейство Уилсън, в крайна сметка хората се бяха договорили — по мълчаливия, безсловесен начин, по който жителите на малките градчета постигат съгласие за нещата, — че виновникът не може да е бил от Аркадия. Трябваше да е бил някой друг. Трябва да го бе извършила останалата част от света, открила тази специална и тайна част от картата, където тези хора живееха мирния си живот, започващ и завършващ в тишина и покой, откакто се помнеха.
Всички гледаха в замислено мълчание как малкото семейство се появи, един по един, от вратата в дъното на църквата. Джим и Кони тръгнаха напред; малките Томи и Хана ги следваха кротко. Тълпата се раздели като плътно тесто.
Джим Уилсън беше млад мъж, едва минал трийсет и пет, с руса коса, широки рамене, твърда, квадратна брадичка. Имаше вида на човек, който винаги строи нещо. Винаги ангажиран по някакъв начин с производство. Винаги подтикващ бавния ход на прогреса на човечеството в надпреварата с вечния глад на ентропията. Затова градът го обичаше толкова приживе. Беше такъв, каквито трябваше да бъдат жителите на Аркадия: учтив, трудолюбив, добре възпитан, южняк. Но сега, като един от Завърналите се, той им напомняше, че са и такива, каквито не знаеха, че биха могли да бъдат.
— Стигате до големия въпрос — каза Джим с нисък глас. — Онзи, който си зададохте по-рано тази вечер, но остана да виси тук. Въпросът какво да се прави с нас.
Пастор Питърс го прекъсна.
— Хайде, хайде. Няма какво „да се прави с вас“. Вие сте хора. Нуждаете се от място, където да живеете. Имаме стая за вас.
— Те не могат да останат тук завинаги — обади се някой. Гласове в тълпата замърмориха в съгласие. — Трябва нещо да се направи с тях.
— Аз просто исках да кажа благодаря — продължи Джим Уилсън.
Беше планирал да каже много повече, но всичко бе забравено сега, когато цяла Аркадия се взираше в него. Някои се взираха не толкова приятелски, колкото други.
— Аз просто… Аз само исках да кажа благодаря — повтори Джим Уилсън.
После се обърна и като поведе семейството си, излезе така, както бе дошъл.
След това, изглежда, на всички вече им беше трудно да се сетят какво да питат, какво да кажат или за какво да спорят. Хората се помотаха безцелно известно време, като продължиха да мърморят и да шушукат без особен резултат. Всички внезапно се почувстваха уморени и потиснати. Агент Белами казваше последни успокоителни думи на всеки, докато се изнизваха от църквата. Ръкуваше се и се усмихваше, докато минаваха, а когато го питаха, казваше, че ще направи всичко по силите си, за да разбере защо се случва всичко това. Обеща им, че ще остане „докато нещата се подредят“.