Хората очакваха от правителството тъкмо да подреди нещата, така че засега оставиха настрана своите страхове и съмнения.
Накрая останаха само пасторът, съпругата му и семейство Уилсън, които не искаха да причиняват повече проблеми, отколкото вече бяха създали, и стояха тихо в стаята си в дъното на църквата — далеч от очите и спомените на всички, — сякаш въобще не се бяха завръщали.
— Предполагам, че Фред е получил справедлива възможност да говори — каза Харолд, когато Люсил се настани в пикапа. Тя се бореше с предпазния колан на Джейкъб, дърпаше и правеше сложни движения с ръце.
— Те са просто толкова… толкова… несправедливи!
Изщракването на предпазния колан на Джейкъб подчерта присъдата и. Тя завъртя дръжката на прозореца. След няколко силни напъвания той се освободи и се отвори. Люсил скръсти ръце на гърдите си.
Харолд завъртя ключа на двигателя. Той се задейства с изръмжаване.
— Виждам, че майка ти пак си е прехапала езика, Джейкъб. Май е седяла през цялата среща, без да каже и дума, нали?
— Да, сър — отвърна Джейкъб и погледна нагоре към баща си с усмивка.
— Не правете така — помоли Люсил. — Вие двамата, не правете така!
— Не е получила шанс да използва никоя от шантавите си думички и знаеш как се чувства заради това, нали? Помниш ли?
— Да, сър.
— Няма да играя с вас двамата — заяви Люсил, като се мъчеше да удържи смеха си. — Ей сега слизам и няма да ме видите никога повече.
— Някой друг успя ли да използва шантави думи?
— Страшният съд.
— А… този. Това със сигурност е шантав. „Страшният съд“ настъпва, когато прекарваш твърде много време в църквата. Ето защо не ходя там.
— Харолд Харгрейв!
— Как е пасторът? Той е добро момче от Мисисипи независимо от религията си.
— Той ми даде бонбони — обади се Джейкъб.
— Това беше мило от негова страна, нали? — попита Харолд, като удържаше пикапа на черния път към дома. — Той е добър човек, нали?
Църквата сега беше тиха. Пастор Питърс влезе в малкия си кабинет и седна зад тъмната дървена маса. В далечината някакъв пикап трополеше надолу по улицата. Всичко бе просто и това беше добре.
Писмото лежеше в чекмеджето на бюрото му, под купища книги, разнообразни документи, които се нуждаеха от подписа му, проповеди в различни степени на завършеност и цялата бъркотия, която бавно завладява всяка канцелария. От далечния ъгъл стара лампа хвърляше мътна, кехлибарена светлина в стаята. Стените на кабинета бяха покрити с библиотечните рафтове на пастор Питърс, всичките претъпкани над капацитета си. Книгите не му носеха особена утеха тези дни. Едно-единствено писмо бе зачеркнало целия им труд, беше заличило цялата утеха, която думите можеха да предложат.
В писмото пишеше:
Уважаеми господин Робърт Питърс,
Международното бюро за Завърналите се би искало да Ви информира, че Вие сте издирван активно от една Завърнала се на име Елизабет Пинч. Каквато е политиката ни в такива ситуации, никога не се предоставя информация за лица извън семейството. В повечето случаи тези хора търсят на първо място своите семейства, но г-ца Пинч е изразила желание да Ви открие. В съответствие с член 17, алинея 21 от Правилата за регулация на Завърналите се, с настоящото Ви уведомяваме.
Пастор Питърс се загледа в писмото и се почувства точно както когато го прочете за първи път, несигурен за всичко в живота си.
Жан Ридо
— Трябва да бъдеш с някоя млада жена — каза тя на Жан. — Тя ще може да преживее заедно с теб всичко това.
Седна в тясното легло с желязна рамка и изпъшка.
— Ти сега си прочут. А аз съм само една стара жена на пътя ти.
Младият художник прекоси стаята и коленичи до нея. Отпусна глава в скута и, целуна я по вътрешната страна на ръката, но така само й напомни за бръчките и старческите петна, които бяха започнали да се появяват по тази ръка през последните години.
— Всичко е заради теб — заяви той.
Беше част от живота й в продължение на повече от трийсет години, откакто, много отдавна, търсеше своя път в колежа и бе попаднала на работите на един пренебрегван художник, загинал, като изтичал между колите в една нежна лятна нощ в Париж през 1921 г. — а сега тя го имаше, имаше не само любовта му, но и плътта му, изцяло. И това я плашеше.
Отвън улицата най-сетне бе утихнала. Тълпата беше разпръсната от полицаите.
— Само ако бях толкова известен в онези години — въздъхна той. — Може би животът ми щеше да бъде различен.