— Художниците винаги ги оценяват посмъртно. — Тя се усмихна и погали косата му. — Никой никога не е очаквал, че някой ще се върне, за да си поиска лаврите.
Тя бе прекарала години в изучаване на творчеството му, на живота му, без никога да си представи, че ще бъде тук с него, по този начин, ще вдишва миризмата му, ще усеща боцкането на брадата му, която той отчаяно беше искал, но не бе имал късмет да си пусне. Те седяха по цели нощи и разговаряха за всичко, освен за изкуството му. Пресата правеше достатъчно за това. „ЖанРидо: завръщането на творците“, провъзгласяваше едно от най-популярните заглавия.
Той е първият от художествения потоп, твърдеше статията. „Гениален скулптор се завръща! Не след дълго майсторите ще бъдат отново с нас!“
Значи сега той беше известен. Творби, създадени преди близо сто години, творби, които тогава не се продаваха за повече от няколкостотин франка, сега струваха милиони. А освен това ги имаше и феновете.
Но Жан искаше единствено Мариса.
— Ти си ме запазила жив — той зарови главата си в скута й като котка. — Ти си запазила творчеството ми живо, когато никой друг не ме е познавал.
— Значи съм твоя икономка — отбеляза тя. Отмести с опакото на ръката си кичурите коса, увиснали над лицето и, коса, която ставаше малко по-сива и малко по-тънка всеки ден. — Такава ли съм?
Той я погледна със спокойните си сини очи, за които дори и от зърнестите черно-бели снимки, които бе проучвала в продължение на години, беше разбрала, че са в това особено, красиво синьо.
— Не ме е грижа за нашата възраст. Бях само един посредствен художник. Сега вече знам, че изкуството ми е било предназначено да ме доведе до теб.
После я целуна.
5
Беше започнало с нещо малко, както става с повечето големи неща, само с една правителствена „Краун Виктория“, возеща само един правителствен представител, двама съвсем млади войници и един мобилен телефон. Но бе нужно само едно телефонно обаждане, няколко дни оглеждане на обстановката и сега Белами се беше окопал в училището, където нямаше ученици, нямаше уроци, нямаше нищо освен постоянно нарастващ брой леки и товарни автомобили и мъже и жени от Бюрото, които през последните няколко дни устройваха щаба си тук.
Бюрото бе разработило план за Аркадия. Тъкмо изолацията, която задушаваше икономиката на града през всички години на неговото съществуване, беше търсена от Бюрото. Разбира се, в Уайтвил имаше хотели, ресторанти, съоръжения и ресурси, които от Бюрото биха могли да използват за планираното, но там имаше и хора. Близо петнайсет хиляди, да не говорим за магистралата и множеството различни пътища, които скоро можеше да им се наложи да блокират.
Не. Аркадия беше толкова близо до несъществуващ град, колкото биха могли да искат; само с една шепа хора, като никой от тях не бе забележителен с нищо. Само фермери и дървари, механици, работници, машинисти и различни други обитатели, влачещи сиромашко съществуване.
— Никой няма да липсва на никого.
Или поне така заяви полковникът.
Полковник Уилис. Мисълта за него караше стомаха на Белами да се свива. Знаеше малко за полковника, а това го правеше неспокоен. В епохата на информацията никога не вярвай на човек, който не може да бъде намерен в „Гугъл“. Но Белами имаше време да размишлява за това само в късните часове на нощта, в хотела, преди да задреме. Всекидневните му задължения, особено интервютата, ангажираха цялото му внимание.
Класната стая беше малка. Миришеше на мухъл, оловна боя и време.
— Преди всичко — започна Белами, облегнат назад в стола си с бележник, положен върху бедрото — има ли нещо необичайно, за което някой от вас би искал да поговорим?
— Не — каза Люсил. — Не се сещам за нищо.
Джейкъб кимна в знак на съгласие, насочил по-голямата част от вниманието си към своята близалка.
— Но си мисля — продължи Люсил, — че вие сте способен да зададете всички въпроси, които би трябвало да зададете, за да ми помогнете да осъзная, ако става нещо странно. Предполагам, че сте страхотен следовател.
— Малко пресилен избор на думи, струва ми се.
— Може би — сви рамене Люсил. — Извинявам се.
Тя облиза възглавничката на пръста си и избърса бонбонено петно от лицето на Джейкъб. Беше го издокарала красиво за интервюто му. Нови черни официални панталони. Чисто нова бяла риза с висока яка. Нови обувки. Дори нови чорапи. И той се стараеше да пази всичко чисто, като добро момче, каквото си беше.