— Просто обичам думите, това е всичко — добави Люсил. — А понякога те могат да прозвучат малко по-грубо, дори ако само се опитваш да внесеш някакво разнообразие.
Тя приключи с почистването на лицето на Джейкъб и насочи вниманието си към себе си. Приглади дългата си сребриста коса. Огледа бледите си ръце за мръсотия и не откри. Опъна роклята си, като преместваше теглото си на стола, така че да успее да издърпа ръба по-надолу — което не значеше, че ръбът на кремавата й рокля беше висок и елегантен, не, значеше само, че като всяка почтена жена Люсил се чувстваше задължена, когато беше в смесена компания, да покаже как полага всички усилия, за да се държи скромно и благоприлично.
Благоприличие беше поредната дума, която според Люсил не се използваше достатъчно в разговорите.
— Благоприличие — промърмори тя и оправи яката на роклята си.
— Едно от нещата, които споделят хората — каза Белами, — са проблеми със съня.
Той вдигна бележника от бедрото си и го сложи на бюрото. Не беше очаквал, че учител в такъв малък град ще има такова голямо бюро, но подобни неща придобиваха смисъл, когато мислиш за тях достатъчно дълго.
Белами се приведе напред, за да се увери, че диктофонът работи. Записа нещо в бележника си в очакване Люсил да отговори на изявлението му, но скоро започна да осъзнава, че отговор нямаше да дойде без още усилия. Написа яйца в бележника си, за да изглежда зает.
— Не че Завърналите се имат смущения в съня — подхвана Белами, като пак се стараеше да говори бавно и без акцент на янки. — Просто са склонни да спят много малко. Не се оплакват от умора или изтощение, но има сведения, че някои от тях прекарват дни наред без сън, само си почиват за няколко часа, а това изобщо не им влияе.
Той се облегна назад, преценявайки качествата на дървения стол под него по същия начин, както бе оценил качествата на бюрото.
— Но може би просто се хващаме за сламка — продължи. — Това е причината да провеждаме всички тези интервюта, да се опитаме да видим какво е аномалия, а какво въобще не е. Искаме да знаем колкото се може повече за Завърналите се, както и за онези, които не са Завърнали се.
— Е, вашият въпрос към мен ли е или към Джейкъб? — попита Люсил, като оглеждаше класната стая.
— Всъщност и към двамата. Но на първо време кажете за вас, госпожо Харгрейв. Имате ли някакви проблеми със съня? Някакви тревожни сънища? Безсъние?
Люсил се размърда на мястото си. Хвърли поглед към прозореца. Днес беше слънчево. Всичко блестеше и ухаеше на пролет, а и полъхът на влажно лято не бе далеч. Тя въздъхна и потри ръце. После ги разтвори и ги сложи в скута си. Но те не се удържаха там, така че жената изчетка скута си и прегърна сина си през раменете, както една майка би трябвало да направи, чувстваше тя.
— Не — заяви най-накрая. — Петдесет години бях будна. Нощ след нощ се надигах и се будех. Ден след ден обикалях будна. Сякаш не можех да правя нищо друго, освен да будувам. Беше като болест все да съм будна — тя се усмихна. — Сега спя всяка нощ. Спокойно. По-дълбоко и по-непробудно, отколкото съм си представяла или съм си спомняла, че е възможно.
Люсил отново сложи ръце в скута си. Този път те останаха там.
— Сега спя така, както би трябвало да спи човек. Затварям очи, после те сами се отварят отново, а слънцето си е тук. Както, предполагам, трябва да бъде.
— А какво да кажем за Харолд? Как спи той?
— Много добре. Спи като умрял. Винаги е било така и вероятно винаги ще бъде.
Белами си водеше записки в бележника. Портокалов сок. Говеждо (стейк, може би). После задраска думите за стейка и написа телешка кайма. Обърна се към Джейкъб.
— А ти как се чувстваш?
— Добре, сър. Добре съм.
— Всичко това е доста странно, нали? Всички тези въпроси, всички тези тестове, всички тези хора, които се въртят около теб.
Джейкъб сви рамене.
— Искаш ли да поговорим за нещо?
Момчето отново сви рамене, те се вдигнаха почти до ушите му и обрамчиха дребното му, нежно лице. За кратко изглеждаше като живописен портрет, като нещо, създадено със стари маслени бои и техника. Ризата подчертаваше перфектно ушите му. Кестенявата коса изглеждаше, че расте надолу към очите му. После, сякаш изпреварил сръчкване от майка си, той проговори:
— Добре съм, сър.
— Тогава мога ли да ти задам още един въпрос? По-труден въпрос?
— Мога ли или може ли? Мама ме научи на това.
Погледна към майка си, на лицето й беше изписана смесица от изненада и одобрение.
Белами се ухили.
— Наистина — съгласи се той. — Добре, може ли да ти задам един по-труден въпрос?