— Спомняш ли си нещо отпреди Китай?
Мълчание.
Люсил прегърна Джейкъб през раменете, придърпа го към себе си и го притисна.
— Господин Мартин Белами не се опитва да те затрудни и ти не си длъжен да отговаряш, ако не искаш. Той просто е любопитен, това е всичко. Също и старата ти майка. Но аз съм не толкова любопитна, колкото само дърта досадница, предполагам.
Тя се усмихна и го погъделичка с пръст под мишницата. Момчето се засмя.
Люсил и агент Белами зачакаха.
Люсил потърка гърба на Джейкъб, сякаш допирът на ръката й до тялото му можеше да призове някакви духове на паметта, които обитаваха в него. Искаше й се Харолд да беше тук. Някак си, помисли си тя, можеше да помогне в този момент, ако бащата на Джейкъб му потъркваше гърба и му показваше подкрепата си. Но Харолд се бе впуснал в една от тирадите си за „проклетото тъпо правителство“ и беше като цяло неприятен днес — държеше се както онзи път, когато Люсил се опита да го замъкне в църквата за събранието, и беше решил, че ще си стои в пикапа, докато тя и Джейкъб разговарят с човека от Бюрото.
Агент Белами остави бележника на бюрото пред стола си, за да покаже на момчето, че го пита не само защото правителството иска да разбере. Искаше да покаже, че искрено се интересува какво бе преживяло момчето. Беше харесал Джейкъб още първия път, когато се бяха запознали, и чувстваше, че Джейкъб също го харесва. След като тишината се проточи толкова дълго, че вече ставаше неловко, агент Белами заговори:
— Всичко е наред, Джейкъб. Не си длъжен да…
— Правя каквото ми е казано — прекъсна го момчето. — Опитвам се да правя каквото ми казват.
— Сигурен съм, че е така — усмихна му се агент Белами.
— Не се опитвах да си навлека неприятности. Онзи ден при реката.
— В Китай? Където те намериха?
— Не — поклати глава Джейкъб след кратка пауза. Сви крака към гърдите си.
— Какво си спомняш за онзи ден?
— Не исках да бъда непослушен.
— Знам, че не си.
— Наистина не исках — настоя Джейкъб.
Люсил сега плачеше тихо. Тялото й трепереше, превиваше се и се огъваше като върба на мартенския вятър. Тя бръкна в джоба си, извади кърпа и си избърса очите.
— Продължавай — подкани го със задавен глас.
— Спомням си водата — каза Джейкъб. — Имаше само вода. Първо бе реката у дома, а след това не беше тя. Само че аз не го знаех. Просто се случи.
— Нямаше ли нищо между двете?
Момчето сви рамене.
Люсил отново попи очите си. Нещо тежко бе затиснало сърцето и, макар да не знаеше какво е. Едва успяваше да се удържи и да не се срине още тук, върху прекалено малкия стол под себе си. Смяташе, че ще бъде грубо до болезненост, ако Мартин Белами бъде принуден да свестява припаднала стара жена. Така че, тъй като беше въпрос на етикет, тя се владееше, дори когато зададе въпроса, на който сякаш се крепеше целият й живот.
— Нямаше ли нещо, преди да се събудиш, скъпи? Във времето между… когато заспа и когато се събуди? Имаше ли ярка, топла светлина? Глас? Имаше ли нещо?
— Кой е любимият предмет на бухала? — попита Джейкъб.
В отговор настъпи само тишина. Тишина и малко момченце, разкъсвано между това, което не беше в състояние да каже, и онова, което чувстваше, че майка му иска.
— Бухалгебра — заяви то, когато никой не отговори.
— Страхотно момче си имате — каза агент Белами.
Джейкъб сега бе излязъл — в съседната стая му правеше компания младият войник, някъде от Средния запад. Люсил и агент Белами можеха да ги виждат през прозорчето на вратата, която свързваше двете стаи. За Люсил беше важно да не го изпуска от поглед.
— Той е благословия — откликна тя след кратка пауза.
Погледът й се премести от Джейкъб към агент Белами и към малките тънки ръце, лежащи в скута и.
— Радвам се да чуя, че всичко върви толкова добре.
— Така е — кимна Люсил.
Тя се усмихна, все още загледана надолу към ръцете си. След това, сякаш някаква малка шарада най-после се подреди в главата и, седна изправена и усмивката й стана толкова широка и горда, че едва тогава агент Белами забеляза колко слаба и крехка беше.
— За първи път ли се спускате насам, агент Мартин Белами? Насам, на юг, имам предвид.
— Броят ли се летищата?
Той се наведе напред и опря ръце върху широкото бюро пред себе си. Усети, че в него се заражда история.
— Предполагам, че не.
— Сигурна ли сте? Защото съм кацал и излитал от летището в Атланта повече пъти, отколкото мога да преброя. Странно е, но някак си се оказва, че всеки полет, който хвана, трябва да мине през Атланта по някаква причина. Кълна се, че веднъж взех полет от Ню Йорк до Бостън и той имаше три часа престой в Атланта. Не съм съвсем сигурен как стана.