— Моля те да седнеш! — излая Харолд.
Продължаваше да търка устата си. Устните му се разтваряха и свиваха в малък кръг с диаметъра на цигара. Седна до масата в кухнята. После се изправи. След това седна пак.
— Застреляни са — проговори най-накрая почти шепнешком. — Всички. Простреляни и убити. Джим е намерен мъртъв в коридора. На крачка от пушката, сякаш е тръгнал да я вземе, но просто не е успял. Обаче не била заредена, доколкото чух, така че дори да я беше достигнал, се съмнявам, че е щял да има време да я използва. Не обичаше да държи тази пушка заредена заради децата там и прочие… — Харолд изтри очи. — Хана… открили са я под леглото. Предполагам, че е останала последна.
— Мили Боже — простена Люсил, като се взираше във все още сапунисаните си ръце. — Мили Боже, Мили Боже, Мили Боже.
Харолд изсумтя някак утвърдително.
— Трябваше да ги посещаваме повече — обади се Люсил през сълзи.
— Какво?
— Трябваше да ги посещаваме по-често. Трябваше да прекарваме повече време с тях. Те ни бяха роднини. Казах ти, че Джим и аз бяхме свързани. Бяха ни роднини.
Харолд така и не бе разбрал със сигурност дали твърдението на Люсил, че тя и Джим са роднини, беше вярно, или не. Но знаеше, че това бе от онези неща, които всъщност нямаха значение. Щом тя го вярваше, значи беше истина, която само правеше случилото се с тях още по-болезнено.
— Кой го е направил? — попита Люсил.
Харолд само поклати глава и се опита да не заплаче.
— Никой не знае.
Това щеше да се обсъжда много из Аркадия не само тази нощ, но и години напред. Смъртта на семейство Уилсън, трагична и ужасна сама по себе си, щеше да оказва тайно влияние върху град Аркадия и неговото общо разбиране за мястото му в света.
Именно след смъртта на семейство Уилсън хората започнаха да си вземат бележка за дребните кражби, които ставаха от време на време. Или даже да забелязват, че тези и тези си имат семейни проблеми — може би дори извънбрачна връзка. Някакво общо усещане за насилие се надигна около основите на Аркадия след трагедията със семейство Уилсън. Разпространи се като плесен, пълзяща малко по-нагоре всяка следваща година.
Докато Джим Уилсън свърши с миенето на чиниите по своя странен начин, Люсил вече беше готова със списъка си. Тя се качи на горния етаж, изми се на умивалника, облече се, прибра списъка в чантата си и застана на прага. Когато се увери, че е готова, че ключовете на пикапа са в ръката й, а старият син „Форд“ на Харолд гледа към нея, тя си пое дълбоко въздух и се замисли колко много мразеше да шофира. А за да станат нещата по-лоши, проклетият стар пикап на Харолд беше най-упоритото и своенравно животно, което някога бе виждала. Палеше когато си искаше. Спирачките стържеха. Сякаш беше жив, бе казвала Люсил на Харолд неведнъж. Жив и изпълнен с презрение към жените… а може би и към човечеството като цяло, точно като неговия собственик.
— Съжалявам за всичко това — извини се Джим Уилсън и я стресна. Люсил все не можеше да свикне колко тихо и с каква лека стъпка се движеше.
Тя се зарови в чантата си. Списъкът й беше там. Парите си бяха там. Нейната снимка на Джейкъб бе там. Но старицата продължи да бърка между вещите си и заговори на цялото семейство Уилсън, без да поглежда назад. Всички те стояха там, подредени зад нея като за коледна картичка. Усещаше ги.
— Звучиш точно като онази твоя роднина — каза Люсил. — Лесно е да се отгатне откъде се вземат — всички тези извинения без причина. Не искам да ги чувам.
После затвори чантата си, но все още не се чувстваше спокойна.
Сякаш се задаваше буря.
— Добре — кимна Джим. — Опитвам се да не те притеснявам. Искам само да разбереш колко много ценим помощта ти, това е всичко. Искам само да знаеш колко сме благодарни за всичко, което правиш за нас.
Люсил се обърна с усмивка.
— Заключи, щом тръгна. Кажи на Кони, че ще говоря с нея, когато се върна. Имам една рецепта за пай, бих искала да й я дам. Принадлежала е на пралеля Гертруд… предполагам. — Тя замълча, за да помисли, и продължи: — Дръжте тези ваши благословени деца на горния етаж. Не би трябвало да дойде никой, но ако се появи… -
— Ще бъдем горе.
— И не забравяй…
— Храната е във фурната — прекъсна я Джим и отдаде чест.
— Добре, добре — махна Люсил и тръгна към паркирания стар син „Форд“ на Харолд, като избягваше да погледне назад и да им позволи да видят колко се бе уплашила изведнъж.
Смесеният магазин беше една от последните останки от проекта за обновяване и реконструкция на Аркадия от 1974 година — последния път, когато някаква значителна сума пари бе влязла в града. Старата тухлена сграда беше една от последните спирки в западния край на града, преди той да свърши и да прелее в шосе с две ленти, полета, дървета и къщи, осеяли земите тук и там. Издигаше се в края на главната улица, квадратна и голяма на вид, както бе изглеждала и преди, когато беше кметство.