Всъщност всичко, което човек трябваше да направи, бе да обели стратегически поставените табели и реклами и кметството, избеляло и овехтяло, пак щеше да се очертае сред старите камъни. В хубав ден — преди военните да установят лагера в града — смесеният магазин беше щастлив да има трийсетина клиенти. А и това бе оптимистично, дори ако се брояха старците, които понякога се шляеха из магазина и не правеха нищо, освен да седят в люлеещите се столове на прага и да си разказват небивалици.
Един млад войник предложи ръката си, когато Люсил тръгна нагоре по стълбите. Нарече я „госпожо“ и беше мил и търпелив — дори и докато много други младежи бързаха покрай тях, сякаш храната можеше внезапно да свърши.
Вътре групичка клюкарстващи мъже отказваха да отстъпят заетите места. Бяха Фред Грийн, Марвин Паркър, Джон Уоткинс и още неколцина. През последните няколко седмици ги бе виждала да протестират — или поне те го наричаха така — в двора на Марвин Паркър. Струваше й се доста некадърен протест. Бяха едва половин дузина и все още не бяха издигнали никакъв смислен лозунг. Един ден, когато отиваше да види Харолд и Джейкъб, ги чу да викат:
— Аркадия за живите! Не за податливите!
Тя нямаше представа какво, по дяволите, искаха да кажат, а й се струваше, че и те нямат. Вероятно го бяха измислили само защото се римуваше и доколкото знаеха, който протестираше, трябваше и да римува.
Когато младият войник я въведе през вратата, Люсил спря пред мъжете.
— Трябва да се срамувате от себе си — каза им. Потупа по ръката войника, за да сигнализира, че може да продължи сама. — Това е срамно.
Мъжете измърмориха нещо помежду си, а след това Фред Грийн — проклетият подстрекател Фред Грийн! — заговори:
— Живеем в свободна страна.
Старицата зацъка с език.
— И какво общо има това с всичко останало?
— Ние просто си седим тук и си гледаме нашите работи.
— Не трябва ли да сте там, на моравата, и да крещите тъпия си лозунг?
— В почивка сме — заяви Фред.
На Люсил й бе трудно да улови тона на Фред. Не можеше да прецени точно дали беше саркастичен, или наистина бяха в почивка. Огледа ги — изгорени от слънцето, измъчени и изтощени.
— Предполагам, че сега правите седяща стачка? Подобно на хората някога, когато цветнокожите искаха равни права?
Мъжете се спогледаха, чувстваха капана, но не успяваха да го видят.
— Какво имаш предвид? — попита Фред предпазливо, внимаваше да не допусне грешка.
— Интересува ме само какви са вашите искания, това е всичко. Всички стачки имат искания! Трябва да искате нещо, щом се организирате по този начин.
Един войник неволно се блъсна в нея. Той спря, за да се извини, а след това тя продължи:
— Успя да привлечеш вниманието — обърна се Люсил към Фред. — Това е ясно. Но какво следва? Каква е вашата платформа? За какво се застъпвате?
Очите на Фред пламнаха. Изправи се в стола си и си пое въздух, дълбоко и драматично. Останалите мъже последваха примера му и седнаха прави като надгробни паметници.
— Застъпваме се за живите — произнесе Фред с равен, безизразен глас.
Това беше девизът на Движението на Истинските живи — откачените, които Люсил и Харолд бяха гледали по телевизията в онзи отдавнашен ден. Онези, които бяха преминали от обещания за расови войни към призиви за пълна расова интеграция заради Завърналите се. А ето че сега Фред Грийн ги цитираше.
Явно, помисли си Люсил, се подготвя нещо съмнително. Останалите мъже си поеха въздух като Фред Грийн — и сякаш станаха по-дебели, отколкото бяха. После казаха в хор:
— Застъпваме се за живите.
— Не знаех, че живите имат нужда някой да се застъпва за тях — поклати глава Люсил. — Но така или иначе, можете да се опитате да скандирате това вместо онази глупост „Аркадия за живите, не за податливите“. Податливост на какво? Податливост към кого? — Тя махна с ръка пренебрежително.
Фред я изгледа, а колелцата в главата му се въртяха.
— Как е синът ти? — попита.
— Много добре.
— Но още е в училището, нали?
— Искаш да кажеш в затвора? Да — отговори Люсил.
— А Харолд? Чух, че и той е още в училището.
— В затвора? — повтори тя. — Да. Там е.
Старицата намести чантата си на рамото, като по някакъв начин така подреди и мислите си.