— Какво ще пазаруваш днес? — попита Фред.
Мъжете около него закимаха одобрително на въпроса. Всички те седяха след вратата, в малкото пространство преди човек да влезе в самия магазин. Собственикът на магазина се бе опитал да го използва като място, където поздравяват клиентите с добре дошъл — както правеха в „Уолмарт“, — но не след дълго старците започнаха да стоят тук и да гледат как хората влизат и излизат. После стоенето еволюира в седене, когато един ден някой направи грешката да остави люлеещ се стол близо до вратата.
Сега вече не можеше да се направи нищо. Преддверието на магазина — колкото и малко да беше — принадлежеше на клюкарстващите мъже.
Ако човек успееше да мине покрай тях бързо, сградата се оказваше очарователна само за тези, които нямаха особени претенции. Няколкото редици с рафтове на магазина съдържаха единствено консерви, хартиени кърпи, тоалетна хартия и малко препарати за почистване. Покрай стените на магазина, в близост до прозорците, железарията беше окачена на куки и висеше от гредите, сякаш се бе взривил навес за инструменти и те се бяха пръснали навсякъде. Собственикът на магазина — мъж с наднормено тегло, наричан Картофа по някаква причина, която Люсил така и не бе разбрала — се опитваше да покрие всички бази на много ограничено пространство.
През повечето време не успяваше, но беше добре, че се опитваше, мислеше си Люсил. Магазинът не бе подходящото място човек да намери онова, което му се искаше, но обикновено можеше да намери това, което наистина му беше необходимо.
— Ще пазарувам каквото ми трябва — сопна се Люсил. — Теб какво те засяга?
Фред се ухили.
— Хайде сега, Люсил. — Мъжът се облегна назад в стола си. — Просто ти зададох приятелски въпрос, това е всичко. Не съм искал да те засегна.
— Така ли?
— Така. — Той постави лакът на облегалката на стола и подпря брадичка на юмрука си. — Защо такъв прост въпрос прави жена като теб толкова нервна? — Фред се разсмя. — Нали не криеш някого в къщата си или нещо такова, а, Люсил? Имам предвид, че семейство Уилсън ги няма в църквата от известно време. Чувам, че войниците дошли да ги приберат, но пасторът ги бил пуснал да пасат.
— Пуснал ги да пасат? — изсумтя Люсил. — Те са хора, а не някакви животни.
— Хора? — Фред присви очи, сякаш изведнъж Люсил бе излязла от фокус. — Не — заяви той най-накрая. — И аз съжалявам, че вярваш в това. Те са били хора. Веднъж. Но това е било преди много време — поклати глава. — Не, те не са хора.
— Искаш да кажеш, защото са били убити?
— Предполагам, че войниците ще се радват да получат сведения къде се крие семейство Уилсън.
— Предполагам, че е така — каза Люсил и извърна тяло към вътрешността на смесения магазин. — Аз не разполагам с информация по този въпрос обаче.
Беше на път да си тръгне, да остави Фред Грийн и достойните му за презрение похвати, но се спря.
— Какво стана? — попита.
Фред погледна към другите мъже.
— Какво искаш да кажеш? — учуди се той. — Какво е станало с кого?
— С теб, Фред. Какво стана с теб, след като Мери почина? Как се превърна в това? Ти и тя идвахте всяка неделя. Ти помогна на Харолд да намерите Джейкъб в онзи ден, за Бога. Когато семейство Уилсън загинаха, ти и Мери бяхте на погребението им като всички останали. После, когато тя почина, остана ти. Какво се е случило с теб? Защо си набрал толкова много срещу тях? Срещу всички тях? Кого обвиняваш? Бог? Себе си?
Когато Фред отказа да й отговори, тя мина покрай него, влезе в самия магазин — бързо, за да се изгуби сред плътно разположените рафтове — и остави мъжете да клюкарстват, да планират или да обсъждат помежду си. Фред Грийн я наблюдава, докато тя си тръгна. След това бавно се изправи и излезе от магазина. Имаше да свърши нещо много важно.
По пътя за вкъщи умът на Люсил беше завладян от мисли по колко различни начини се отнасяха хората със Завърналите се. Тя благодари на Бог, че я бе дарил със състраданието и търпението, необходими, за да премине през всичко това. Благодари му, че беше насочил малкото семейство Завърнали се към нейния праг в час на нужда — който бе час на нужда и за нея, — защото сега къщата не беше чак толкова празна и сърцето не я болеше чак толкова много, когато се прибираше със стария пикап на Харолд, а пътническата седалка бе затрупана с покупки и я очакваше топъл дом, пълен с живи тела… така както би трябвало да бъде винаги.
Пикапът напусна града и се понесе по шосето, покрай нивите и дърветата. Някога тя и Харолд бяха обсъждали дали да не заживеят в самия град, но се бяха отказали точно преди да се роди Джейкъб. Тя се беше влюбила в представата за тях тримата, отделени от целия свят поне в малка степен, скрити сред горите и полята.