Ако можеше да се вярва на новините, броят на жертвите от бунта около Рио достигаше стотици. Повечето бяха умрели при паническото бягство на огромното гъмжило от стрелбата на полицаите. Другите просто бяха загинали от куршумите на полицаите.
А след като положението беше овладяно, след като Жан Ридо и съпругата му бяха изведени от Рио — а френското правителство крещеше да му бъдат върнати, — за тях нищо не бе свършило, тъй като в някакъв момент от цялата тази лудост съпругата на Жан беше получила удар по главата и сега лежеше в кома, но светът все още пищеше, че тя и съпругът й трябва да направят нещо неизвестно, да поемат някаква неведома роля, да споделят нещо тайно за живота след смъртта чрез своето изкуство. Но Жан не желаеше нищо друго, освен да бъде с жената, която обичаше.
Пасторът и мъничката му съпруга седяха на дивана и гледаха телевизия, оставили между себе си достатъчно място за друг възрастен. Той сърбаше от кафето си и го разбъркваше пак и пак, само за да чуе звука от почукването на лъжичката по порцелана.
Жена му седеше, подгънала малките си крака под себе си, с ръце в скута и изправен гръб. Изглеждаше много чистичка, като котка. Постоянно посягаше и приглаждаше косата си, без всъщност да знае защо.
По телевизията много известна водеща на токшоу задаваше въпроси на един свещеник и на един учен. Конкретната специалност на учения така и не беше изяснена, но той се бе прочул с книгата за Завърналите се, която бе написал в първите дни след появата им.
— Кога ще свърши всичко това? — попита водещата, без да се разбира към кого точно беше насочен въпросът и. Може би от скромност или защото просто не му се искаше да признае, че не знае отговора — поне пасторът си помисли така, — свещеникът си мълчеше.
— Скоро — отвърна ученият.
Името му се появи в долната част на екрана, но пастор Питърс не си направи труда да го запомни. Човекът не произнесе нищо повече, сякаш една дума беше достатъчна.
— Но какво ще кажете на хората, които твърдят, че се нуждаят от по-конкретен отговор от този? — попита водещата. Тя огледа публиката в студиото и после пак се обърна към камерите, сякаш за да покаже, че също е от обикновените хора.
— Това състояние не може да продължава вечно — отговори ученият. — Казано по-просто, има ограничение колко хора могат да се завърнат.
— Що за глупаво твърдение! — възкликна съпругата на пастора, като сочеше към телевизора. — Откъде ще знае той колко хора могат да се завърнат?
Ръцете й нервно се размърдаха в скута.
— Как може да претендира, че знае каквото и да е? Това е Божия работа. А Бог няма нужда да ни казва защо Той прави нещо!
Пасторът само седеше и гледаше телевизия. Съпругата му го погледна, но той не реагира.
— Това е просто смешно — заключи тя накрая.
По телевизията свещеникът най-сетне се включи в разговора, но доста предпазливо.
— Вярвам, че ще бъде най-добре, ако всички запазим търпение в този момент. Никой от нас не би трябвало да претендира за нищо. Това е много опасно.
— Амин — вметна съпругата на пастора.
— Явно преподобният иска да каже — започна ученият, като наместваше вратовръзката си, докато говореше, — че тези събития са извън сферата на религията. Може би някога, когато все още сме вярвали в призраци и видения, щеше да е въпрос от компетенциите на църквата да ги овладее. Но сега случаят не е такъв. Случаят със Завърналите се не е такъв. Те са хора. Реални и истински. Те са физически същества. Не са призраци. Можем да ги пипнем. Можем да говорим с тях. А те от своя страна също могат да ни пипнат, могат да ни отговорят.
Той поклати глава и с уверен вид се облегна назад в стола си, сякаш всичко беше част от някакъв велик замисъл.
— Това вече е научен въпрос.
Съпругата на пастора се надигна в своя край на дивана.
— Той се опитва да разбуни хората — отбеляза съпругът и.
— Ами точно това прави — поклати глава тя. — Не разбирам защо пускат хора като него по телевизията.
— Какво ще възразите на това, преподобни? — попита водещата.
Вече беше сред публиката, с микрофон в едната ръка и малка пачка светлосини картончета в другата. Стоеше до висок як мъж, облечен така, сякаш току-що идваше от много дълго пътешествие през много студени и сурови земи.
— На това — спокойно заговори преподобният — бих отвърнал, че в крайна сметка всичко от физическия свят се корени в духовния. Бог и свръхестественото са корените, от които израства физическият свят. Въпреки целия напредък на науката, въпреки многото и дисциплини и теории, мигащите светлини и зумери на съвременната фаланга на технологиите най-големият въпрос — как се е зародила Вселената, каква е крайната съдба и цел на човечеството — си остава и днес без отговор, както е било винаги.