Човек вече можеше да запази само вещите, които бе способен да носи със себе си. Харолд имаше късмет, защото съпругата му го посещаваше и му носеше чисти дрехи за смяна, когато изпиташе нужда, и храна, когато беше гладен, но дори и това започваше да става все по-трудно. Военните просто не даваха същата възможност за посещения както преди. „Хората стават прекалено много“, твърдяха те.
Не можеха да се справят с броя им — Завърнали се или Истински живи — и нещо повече, бояха се, че в училището може да се промъкнат погрешните хора и да започнат бунт — вече се бе случило в Юта. Дори и сега те си оставаха окопани там, в пустинята, с пушките си и с исканията си да бъдат пуснати на свобода.
Но правителството все още не беше сигурно какво иска да направи с хората, така че ги задържаха там, обкръжени от повече войници, отколкото малобройните бунтовници някога биха могли да се надяват да победят. Безизходното положение продължаваше вече седмица и само присъствието на медиите и споменът за инцидента в Рочестър възпираха военните.
Така че те доставяха храна, а бунтовниците — ръководени предимно от Истински живи — крещяха лозунги за свобода и равни права на Завърналите се, докато излизаха колебливо от укреплението си и вземаха храната, донесена от войниците. После се връщаха зад барикадите и продължаваха живота, наложен им от самите тях и от обстоятелствата.
Но независимо от факта, че в сравнение с Рочестър и смъртта на германските войници и еврейското семейство, всичко вървеше гладко като по масло, Бюрото не искаше да изпусне положението от контрол. Навсякъде бе установен пропускателен режим и се поддържаше с желязна ръка. Сега Люсил можеше да посещава съпруга си и сина си само веднъж седмично. Вече твърде много хора бяха натъпкани в пространство, което никога не е било предназначено да ги побере, а из лагера се носеха слухове, че се разработват планове да се осигури на всеки повече място, което означаваше, че по някакъв начин мнозина трябваше да отидат някъде — и Харолд не можеше да пренебрегне колко зловещо звучеше тази идея.
В Аркадия водата не достигаше, макар че още не бе привършила напълно. Всичко беше на дажби. И ако получаването на храна на дажби бе достатъчно неприятно, то вода на дажби им се струваше прекалено драконовско ограничение.
Макар че никой не умираше от жажда, човек беше щастлив, ако успееше да се изкъпе на три или четири дни. Научиха се да пазят дрехите си чисти, доколкото успяваха.
В началото всичко това изглеждаше незначително, може би дори леко забавно. Всички се смееха и се хранеха изящно вирнали кутрета, с хартиени салфетки, постлани в скутовете и затъкнати в яките на ризите, а когато нещо се разлееше, се втурваха да го почистят с пресилено старание и драматизъм. В началото всички се бояха да не постъпят неуместно, бояха се да не допуснат ситуацията да промени тях или поведението им.
В началото имаха достойнство. Сякаш внезапно всичко щеше да свърши и те щяха да се приберат вкъщи в края на деня, да се настанят на дивана и да гледат каквото си изберат тази вечер телевизионно риалити шоу.
Но после седмиците се проточиха до цял месец — а дори и повече — и все още никой не си беше у дома на дивана в гледане на телевизия. А когато първият месец мина и най-старите от затворниците осъзнаха истината, че няма да си идат вкъщи и че нещата се влошават с всеки изминал ден, всички те започнаха да се грижат все по-малко и по-малко за своя вид и как ще изглеждат пред другите.
Бюрото не се справяше с почистването за толкова много хора по-добре, отколкото с осигуряването на храна и вода. В западното крило на училището тоалетните бяха разнебитени от прекалената употреба, но това не бе спряло нуждаещите се да ги използват. Някои хора си мислеха, че е по-добре да продължиш да използваш излезлите от строя тоалетни, докато можеш да ги понасяш.
Други просто вече спря да ги е грижа. Бяха готови да се изпикаят или да се изходят където и да е, щом си осигурят момент на уединение. Някои дори не се нуждаеха от уединение.
А сред всичко това разочарованието обхващаше хората. На Завърналите се, както би било и с всеки друг, не им харесваше особено, че са задържани против волята им. Прекарваха дните си в копнеж да се върнат при онези, които обичаха, или поне да се върнат в света на живите. И макар някои от тях да нямаха представа какво точно или къде искат да бъдат, те знаеха, че целта им не е да бъдат затворници в Аркадия.